Коди Макфейден - Тъмната страна

— Смятай го за свършено.

Отец Йейтс продължава да изглежда обезпокоен. Чувствам се зле, защото ще му разваля още повече настроението.

— Андреа Тру е фалшиво име, отче — съобщавам му аз.

— Това не е толкова необичайно тук.

— Няма никаква Андреа Тру, работила за полицейски участък в Охайо.

Свещеникът прокарва ръка през косата си. Очите му намират Исус. По колко пъти на ден поглежда към този олющен Спасител в търсене на утеха?

— Смяташ, че е работила с Проповедника, нали?

— Да.

Обяснявам му как съм стигнала до това заключение. Той посърва все повече и повече, докато му разказвам вероятния начин на работа на убиеца: проникване в паството, поставяне на подслушвателни устройства в изповедалнята, избиране на жертва, сближаване с нея, предаване на тази жертва на партньора ѝ и навъртане наоколо още известно време след изчезването на жертвата, за да не буди подозрение. Отец Йейтс не желае това да е истина, но е работил прекалено дълго с отритнати от обществото хора, за да пренебрегне доказателства за извършени злини, когато му бъдат предоставени.

— Има логика във всичко, което казваш, Бог да ми е на помощ. Андреа си тръгна на следващия ден, след като говорихте с нея. Каза, че е време да се прибере у дома и да възобнови отново живота си. — Гласът му е изпълнен с горчивина. — Доверих ѝ се. Приех я, дадох ѝ причастие и я опростих. Прегърнах я, когато ми разказа за мъртвия си син и докато плачеше за него.

Кали не е промълвила до момента.

— Понякога са чудесни актьори, сладкишче — казва тя. — Проблемът не е в това, че си сляп или глупав, просто те са способни на заслужаващо „Оскар“ изпълнение, когато е необходимо.

Отец Йейтс я дарява с тъжна усмивка, но е повече от ясно, че не намира никаква утеха в думите ѝ.

— Как мога да ви помогна?

— Смятам, че Андреа е оставила нарочно нещо за нас. Краят на играта за тях наближава. Те искат да ги хванем, но също така искат да се потрудим. Той каза, че ни е осигурил всичко необходимо, за да ги намерим.

— Има ли нещо тук, около което Андреа постоянно се е навъртала? — пита Кали. — Нещо, което е докосвала често или му е обръщала прекалено голямо внимание?

Очите на свещеника се ококорват.

— Кажете ни какво е, отче? — питам аз.

— Потирът. Тя помоли да го чисти. Каза, че обича да докосва потира, че я кара да се чувства по-близо до Бог.

— Това вероятно е било истина — казвам аз.

— Може ли да го видим? — пита Кали.

— Разбира се. Изчакайте тук, моля.

Отец Йейтс излиза и след малко се връща с чанта, завързана с връв. Прави ни знак да отидем до олтара.

— Оставете го долу, отче — моли го Кали.

Той изпълнява молбата ѝ.

Колежката ми си слага ръкавици. Не бърка в чантата, за да извади потира, а вместо това отваря горната ѝ част и я смъква до долу. Потирът е златен и проблясва дори на слабата нощна светлина на църквата.

Кали изважда флуоресцентно фенерче и изследва повърхностите му с него.

— Няма нищо отвън — констатира тя. — Нито петънце.

Изпълва ме разочарование, но то бързо е заменено от една идея.

— Провери дъното, под основата. Обзалагам се, че повечето хора пропускат това място, докато го чистят. Ако е искала да ни остави следа, то в такъв случай го е направила на място, което няма да бъде почистено случайно.

Кали вдига потира и го подлага на светлината. Поглежда ме и се усмихва.

— Бинго. Имаме хубав и ясен като летен ден отпечатък.

През тялото ми преминава електричество. Все още не е дошъл краят на играта, но сме се насочили към него.

Кали поръсва отпечатъка със специалния си прах и го прехвърля на тиксо. След това залепя тиксото на бяло картонче. Прави дигитални снимки на отпечатъка, за да имаме резервно копие, ако се случи нещо с картончето.

Светкавицата на фотоапарата изглежда някак си чужда на това място. Исус и олтарът се появяват за миг на проблясъка и отново се завръщат в сенките, създадени от пламъка на свещите. Потирът просветва, все едно е погълнат от огън.

Гледам го втренчено и се чудя кога точно се случи това? Как се озовах тук? Когато бях момиче, пиех от подобна чаша и смятах, че по този начин се приближавам до Бог. Сега означава, че съм по-близо до едно чудовище.

Това избор ли е, питам себе си. Чудовищата или Бог? Възможно ли е да се доближавам толкова много до тях, да ги разбирам толкова добре и все още да има място вътре в мен за божественото?

Светкавицата проблясва отново и аз потръпвам на болезнената ѝ брилянтност — светлина, която няма нищо общо с Бог, съвсем нищо.