Коди Макфейден - Тъмната страна

— Известни съучастници?

Алън натиска клавиш и на монитора се появяват три думи, които карат дъха ми да спре.

— Брат, Майкъл Мърфи — прочитам на глас. — Погледни го.

Снимката на Майкъл Мърфи се появява на екрана. Той е мъжка версия на сестра си и притежава същите големи тъжни очи. Симпатичен е, макар и не красавец. Лицето му е грубо, но симпатично; едва ли би имал проблеми с жените.

— Участвал е в нападението срещу свещеника — отбелязва Алън. — Преди двайсет години. Не е оневинен, тъй като също не е бил един от насилваните.

— Какво друго имаме за него?

Колегата ми натиска още няколко клавиша и на монитора се появяват криминалните досиета на двамата.

— Добре познатият модел — констатира той.

Списъкът с престъпленията им започва от времето, когато са били на осемнайсет и продължава още четири-пет години. Дребни кражби, измами, фалшифициране на чекове, нищо голямо. След това, когато и двамата са на двайсет и две, всичко приключва. Няма нищо друго освен нападението над свещеника.

— Виж рождените дати — казва Алън.

— Двайсет и втори януари и двайсет… и втори януари? — примигам. — Те са близнаци.

— Мислиш ли, че ще им ходят еднакви затворнически гащеризони?

Гласът на Кърби ме стряска. Промъкнала се е зад нас, без да я усетим. Бях толкова погълната от откритията ни, че не я забелязах.

— Близнаци, които работят в екип? — промърморвам аз. — Как ли се случват нещата?

— Той командва парада — казва Кърби. — Погледни я. Слаба е, личи си по очите ѝ. — Гласът ѝ е изпълнен с презрение. — Веднъж попаднах на екип убийци, които бяха брат и сестра в… е, някъде другаде. Цялото им семейството беше такова. Дори баща им го биваше в убиването на хора. Беше един вид сладко.

Хвърлям ѝ раздразнен поглед. Тя ми се ухилва насреща.

— Разбирам от намеци. Ще поговоря по-късно с Кали. Забавлявайте се с Дик и Джейн.

Измърморвам нещо в отговор, докато Кърби си тръгва.

Слаба, а? Спомням си я как беше влязла в ролята на Андреа, как се беше отдала на тази личност. Не мога да се съглася с Кърби. Чудя се дали белезите на ръката ѝ бяха фалшиви? Или се беше нарязала в миналото, за да може перфектно да изиграе ролята си на човек, опитал да се самоубие? Най-логичният отговор е също толкова тревожен, колкото тези двамата.

— Хайде да ги намерим, Алън.

Напът сме да те заловим, Проповеднико. Двамата със сестра си може и да споделяте всичко, но ще умрете разделени. Ще се погрижа за това.

— Тъкмо сканирам отпечатъка и ще ти го изпратя на имейла — казва Кали. — Дай ми секунда, за да го сравня с този на господин Мърфи, и ще разполагаме с потвърждението, от което се нуждаем.

— Алън, докъде стигнахме с установяването на вероятните местоположения на тези двамата?

— Все още работим по въпроса.

Вратата на офиса се отваря и вътре влизат Джеймс и Джезабел. Физиономиите и на двамата не са особено лъчезарни.

— Имаме ново съобщение от Проповедника. Гледах само началото, но той ни показва лицето си и ни поздравява, че сме разбрали кой е.

— Мамка му — казваме в унисон двамата с Алън и се споглеждаме.

— Някак си е държал под око „Спасителят“ — казвам аз. — Знаел е, че има само една причина да се появим там — онова, което ни е оставил.

— Мислиш ли, че ще се опита да избяга? — пита Алън.

— Не знам. Мисля, че иска да бъде заловен, но сега, след като това наистина ще се случи… — Свивам рамене. — Може да са си променили решението. Пусни клипа, Джеймс.

Той сяда на компютъра и всички го заобикаляме с изключение на Кали.

Няма никакви букви в началото на клипа, нито пък някакъв монтаж. Той комуникира с нас в реално време, доколкото тази медия го позволява. Другата разлика е, че сега виждаме лицето му.

Разглеждам го внимателно и установявам, че Майкъл Мърфи е смирен човек. Той е сигурен. Той прави това, което трябва да направи, и вечер си ляга, без да има съмнения дали е добро, или лошо човешко същество. Той спокоен, сдържан, щастлив. Гласът му е почти приятелски.

— Разбрах, че служителите на реда, отговорни за намирането ми, най-накрая са разбрали кой съм аз. Не мога да ви опиша колко съм щастлив от този факт. Двамата със сестра ми се подготвяхме за този момент от двайсет години. Двайсет години се крихме, планирахме и правехме саможертви. Мнозина ще попитат: „Защо? Ако имаш нещо за казване, защо просто не го кажеш?“. Мисля, че отговорът на този въпрос е повече от ясен. Погледнете какво е днешното общество. Живеем в един свят, в който идеята за душата все повече и повече се потъпква, докато в един момент не изчезне напълно. Човечеството е подвластно на плътта, а плътта, страхувам се, вярва само на това, което вижда. Говорете на плътта за истината и тя ще подсмръкне и ще отговори: „Истина ли? Каква истина? Не виждам никаква истина. Виждам само секс, наркотици, забавления“.