Коди Макфейден - Тъмната страна

Едно от многото неща, за които се възхищаваше на баща си, беше способността му да разграничава работата си като свещеник и задълженията си като родител. Той никога не направи дори най-малкия намек, че има някакво лично мнение относно нещата, които Майкъл изповядваше.

Докато момчето слушаше все по-цветущото описание на госпожа Стивънс за греха ѝ от мастурбирането (влажна, влажна, шепти тя, много, много влажна) , изпита голямо възхищение и обич към баща си. Той беше най-добрият човек, когото познаваше, най-честният, най-почтеният. Всичко беше въпрос на характер и Франк Мърфи беше пример за това. На него не му беше необходима свещеническата якичка, за да го докаже.

Баща му беше причината да желае да стане свещеник. Той беше причината да иска да влезе в семинарията девствен. Ако беше честен със себе си (а Майкъл ценеше честността повече от всичко останало), тази клетва опростяваше много нещата в настоящия момент. Никога нямаше да опознае женска ласка, така че наистина ли беше чак толкова лошо да се потопи в света на госпожа Стивънс и влажните ѝ бели гащички? Само едно бързо мръснишко надникване?

Не е толкова лошо, не, помисли си Майкъл, но пак си е грях и трябва да се изповяда.

Понякога се изумяваше от търпението на баща си. Госпожа Стивънс не му звучеше като човек, който се разкайва за действията си. Всъщност му звучеше доста възбудена. Дори на тринайсет, Майкъл беше наясно, че тя използва този момент, за да съгреши още повече, възползваше се от възможността да се изповяда на един красив и самотен свещеник. Вероятно гащичките ѝ вече се бяха подмокрили.

Космите около слабините ѝ са руси като косата ѝ и лъщят, докато тя пъшка…

Този образ едновременно го отврати и развълнува.

— Кой е вътре?

Шепотът щеше да му изкара ангелите, ако не я беше усетил, че идва. Беше почти невъзможно да не я усети, както го усещаше и тя. Майкъл не знаеше защо е така. Може би защото бяха близнаци.

Той отлепи ухо от изповедалнята с неохота. Направи го изключително внимателно, за да не изскърца дървото. Обърна се към близначката си и се усмихна.

— Госпожа Стивънс.

Сестра му направи физиономия.

— Тази курва? Какво ти харесва толкова много да я слушаш? Да не би да ти надървя пипито? — подигра му се тя.

— Не — възпротиви се шепнешком Майкъл. — Разбира се, че не.

Франсис само се усмихна. В тази усмивка се криеше всичко. Майкъл знаеше, че лъгането беше друго от нещата, които не минаваха между тях.

Той въздъхна и сви рамене.

— Ще се изповядам.

— Добре.

Имаше още едно нещо, което двамата споделяха и в което Майкъл беше абсолютно сигурен, както беше сигурен във вярата си, че никога няма да се промени — обичта на сестра му към него независимо от всичко.

— Да се махаме оттук — прошепна той.

Те се отдалечиха от изповедалнята като изпипани крадци. Върнаха се обратно в общата си стая. Тя беше малка. За някои можеше да е мрачна и неприветлива, но за тях беше дом.

Стаята беше разделена от завеса, която можеха да дръпнат, когато имаше нужда. Баща им я сложи, когато на Франсис започнаха да ѝ растат гърди.

— Това е стена — каза им той. — Стена без врата. Когато я затворите, само онзи, който я е дръпнал, може да я отвори. Разбирате ли?

— Да, татко — съгласиха се двамата, без наистина да разбират нуждата от завеса по онова време.

Сега я разбираха по-добре. Понякога Майкъл мастурбираше нощем, когато Франсис заспеше. Бореше се с тази нужда, но тя беше непреодолима. Представяше си, че се е скрил на тайно място, вътре в някаква тъмна пещера, и си мислеше за сестра си, която беше само на една ръка разстояние и все пак недостижима. Опитваше се да е тих, но знаеше, че понякога пъшка по-силно, отколкото трябва. Дали го чуваше в тези моменти? Навярно. Да. Може би го чуваше.

Както я чуваше и той. Късно през нощта, когато сестра му си мислеше, че е заспал, долавяше тихите ѝ въздишки и приглушени стонове и осъзнаваше, че се докосва. В началото беше шокиран, после го завладя любопитство и накрая нещо, на което не искаше да се поддава.

Никога не би докоснал Франсис, не и след милион години, но веднъж ѝ призна нещо.

— Никога няма да правя секс — каза ѝ той. — Но… ако смятах да правя, щеше да е с жена като теб, Франсис.

— Знам — отвърна му тя и му се усмихна. — Чувствам се по същия начин.

Някои можеха да определят това като извратено, но те го наричаха „обич“ и внимаваха да не затънат по-надълбоко. Освен това нищо не се беше случило.