Коди Макфейден - Тъмната страна

— Причуват ти се разни неща! Наистина ли смяташ, че Бог би желал да опропасти живота им, като им кажеш истината, като им кажеш, че ти си тяхна майка!

Майкъл отдръпна глава от вратата, сякаш я беше опрял в нагорещено желязо.

Какво каза той?

Майка. Думата беше майка.

Колко пъти в миналото бяха питали баща си относно майка си?

Той им отговаряше, че е починала при раждането. Казваше им, че сега е с Бог и че тя е причината да стане свещеник. Душата ѝ сега почиваше в мир.

Един ден спряха да го питат, но не спряха да се чудят.

Защо гласът на тази жена му звучеше толкова познат?

— Какво става?

Майкъл се стресна. Франсис беше застанала до него. Осъзна, че се е разтреперил.

— Майкъл?

Тя уви ръка около кръста му, притисна се в него и отпусна буза върху рамото му. Той продължи да трепери, но дори в страха си усещаше малките ѝ гърди върху гърба си. Скастри се наум.

Страстта е дяволско творение, а дяволът е неуморен.

— Т-татко се кара с някого. С някаква жена. Чух го да казва, че ни е майка.

Усети как сестра му застина.

— Какво?

Майкъл искаше да се обърне. Искаше да се обърне и да каже на Франсис да забрави, да се връщат в леглата, да се събудят на следващата сутрин и да осъзнаят, че всичко е било просто сън. Само че точно сега не можеше да се обърне. Сестра му щеше да види похотта му.

Дяволът е неуморен…

— Чух го. Слушай.

Франсис не се отдръпна от него, докато се опитваше да чуе. Майкъл се зачуди колко умел е Сатаната. Той беше ужасен от мисълта какво можеха да чуят, разгневен от чутото, малко замаян от опитите си да чуе още, без да иска да чува повече, и за капак на всичко нито за миг не спря да мисли за малките гърди, опрени в гърба му, и онова, което вероятно (просто вероятно) бяха зърната им. Луцифер можеше да се разхожда и в същото време да дъвче дъвка, нямаше съмнение в това.

— Забранявам ти! — прошепна гневно баща им.

Настъпи тишина.

Гласът на жената беше спокоен, сигурен, уверен. Майкъл все още не можеше да го разпознае, тъй като шепотът го прикриваше.

— Не можеш да ми забраниш да изпълня волята на Бог, Франк. Аз съм тяхна майка и Бог ми каза, че е време да научат истината.

Майкъл осъзна, че има нещо много грешно, когато Франсис изпъшка. Тя зарови лице в гърба му и простена. Беше ужасена. Откъсна ръце от него и се отдръпна назад. Той се обърна и видя, че лицето ѝ е бяло като мляко, а очите ѝ бяха толкова ококорени, че имаше чувството, че ще изскочат от очните ѝ ябълки. Беше захапала юмрука си, за да потисне напиращите стонове. Тя размаха треперещ пръст към вратата, но не можеше да изрече нищо смислено.

— Франсис? Какво има?

Сестра му извади юмрука от устата си. Майкъл се стъписа, като видя колко силно го беше захапала, толкова силно, че на места имаше кръв.

— Тя… — прошепна ужасена Франсис. — Не разпознаваш ли гласа ѝ? — Започна да си дърпа косата. Част от нея се откъсна от скалпа ѝ. — Не разпознаваш ли гласа ѝ?

Майкъл я сграбчи за китките, за да спре да се наранява. Обичаше косата ѝ. Тя и очите ѝ я правеха толкова красива.

— Франсис! Вземи се в ръце!

Тя освободи китката си от хватката му и седна до стената. Сви колене до гърдите си и подпря чело на тях. Започна да се клати напред-назад.

— Върви да погледнеш и ще разбереш.

Майкъл едва я чу.

Но нещо започна да изплува от едно много дълбоко и мрачно място. Нещо, което предизвика мазната пот на челото му.

Той погледна за последно сестра си и отвори вратата. Закрачи по коридора към гласовете, които се носеха от параклиса. Потта направо се лееше от него. Побягна, защото мрачното нещо изплуваше безпощадно и Майкъл искаше да стигне там, преди да излезе на повърхността, за да му докаже, че греши, греши, греши…

Той връхлетя в параклиса бос, по бельо, плувнал в пот и треперещ като гол човек в снежна буря.

Нещото изплува на повърхността. Смееше се.

Видя ли? — попита го то. — Виииииидя ли хее хее хее хее?

Видя. Видя баща си, възвишения и почтен отец Франк Мърфи, да стои до жената, която твърдеше, че е майка им.

Тази жена беше монахиня и Майкъл я познаваше много добре.

Тя беше леля им Мишел.

— Майка ми и баща ми бяха брат и сестра, близнаци като мен и сестра ми. Те бяха легнали в едно ложе и в резултат на това се бяхме появили ние. — Лицето му е тъжно, мрачно, изключително сериозно. — Решили да скрият бременността на майка ми. Не било трудно. Все пак и двамата били на осемнайсет. Напили се и се оставили дяволът да ги води. Как мога да опиша как ни се отрази това? Хората, които обичахме най-много, ни бяха лъгали. Бяхме се родили от кръвосмешение. Бяхме резултат на забранено съвкупление. Онази вечер попитах баща ми дали някога е изповядвал този грях. Той ми отговори, че не е. На лицето на Мърфи е изписано недоумение.