Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Дарявам го с най-добрата си кисела физиономия.

— Благодарско.

Доус става сериозен.

— Трябва да носиш бронежилетка и да си с извадено оръжие. — Мъжът килва глава на една страна и ме поглежда с нескрит интерес в сивите си очи. — Ти си някакъв супер стрелец, нали?

— Самата Ани Оукли [1] Ани Оукли — легендарен стрелец и участничка в шоуто на Бъфало Бил. — Б.р. — отговарям аз.

Доус не изглежда особено убеден.

— Може да изгаси пламъка на свещ и да пробие дупка в четвърт долар, сладкишче — обяснява му Кали. — Виждала съм я да го прави.

— Аз също — изръмжава Алън.

Не се опитвам да се хваля или да се надувам. Имам уникална връзка с огнестрелните оръжия. Наистина мога да изгася пламъка на свещ и да пробия дупка в монета от четвърт долар, хвърлена във въздуха. Не знам откъде съм наследила тази дарба — никой в семейството ми не харесваше оръжия. Татко беше добродушен и нежен човек. Мама имаше ирландски нрав, но въпреки това прикриваше очи по време на насилствените сцени във филмите.

Когато бях на седем години приятел на татко ни заведе на едно стрелбище. Дори тогава успях да уцеля всичко, което исках, с минимални усилия. Оттогава съм влюбена в оръжията.

— Добре, вярвам ти — съгласява се Доус и вдига свободната си ръка, за да покаже, че се предава. Лицето му става сериозно, а погледът му малко отнесен. — Мишените са едно. Някога стреляла ли си по човек?

Не съм обидена, че ми задава подобен въпрос. Тъй като наистина съм стреляла и убивала друго човешко същество, разбирам защо ме пита и знам, че има пълно право да го направи. Различно е , а човек не знае колко различно, докато не го изпита на гърба си.

— Да — отговарям аз.

Не му предлагам допълнителни обяснения и това е нещото, което най-вече го убеждава. Той също е убивал и знае, че това не е повод да се фукаш. Или да говориш за него. Или да мислиш за него, ако имаш възможност да не го правиш.

— Добре. Значи — бронежилетка, оръжието извадено и ако се стигне да избираш между теб или нея, направи каквото трябва да се направи. Надявам се да не се стига дотам.

— Аз също. — Обръщам се към Алън. — Имаме ли представа защо е поискала точно мен?

Той поклаща глава.

— Не.

— Какво знаем за нея?

— Не е много. Хората тук са привърженици на философията „Високи огради, добри съседи“. Старият тип, Дженкинс, каза, че е осиновена.

— Наистина?

— Да. Преди около година. Не е близък със семейството, но двамата с бащата си говорели през дворовете от време на време. Оттам познавал момичето.

— Интересно. Възможно е тя да е извършителят.

— Така е. Нямаме друга информация. Семейство Кингсли били добри съседи, а именно тихи хора, които си гледали работата.

Въздишам и поглеждам къщата. Този ден започна толкова добре, а се скофти адски бързо.

Обръщам се към Доус.

— Ако ще играя ролята на парламентьор, значи аз ще командвам парада. Имаш ли проблеми с това?

— Не.

— Не ми се иска някой да го засърбят пръстите да постреля, Доус. Не ми пука колко време ще ми трябва вътре. Не се промъквайте зад гърба ми, не стреляйте от покривите или нещо също толкова сладурско.

Мъжът се усмихва. Не е обиден. Такива са стандартните им тактики.

— Присъствал съм на няколко подобни случая, агент Барет. Противно на слуховете, момчетата ми не си умират да гръмнат някого.

— Работила съм с нашия SWAT, лейтенант. Знам какво е да се пренавие човек.

— Дори така да е.

Изучавам реакциите му. Вярвам на това, което казва. Кимам.

— В такъв случай можеш ли да ми заемеш някаква бронежилетка?

— Нямаш ли своя?

— Имах, но се наложи да я върна. Нея и още четиристотин други от същата партида — лоша изработка, която ги правела ненадеждни или нещо подобно. Чакам да ми я заменят.

— Ох. Добре, че са ги хванали навреме.

— Само дето ми се наложи да нося своята три пъти, преди да осъзнаят, че не може да лови куршуми.

Доус свива рамене.

— Така или иначе жилетката няма да те спаси от изстрел в главата. Всичко е игра на зарове.

След окуражителните си думи Доус отива да ми намери бронежилетка.

— Изглежда доста спокоен — отбелязва Алън.

— Дръж нещата под око.

— Ще им се наложи да се разправят с двама ни — намесва се Кали. — Аз ще им сритвам задниците, Алън ще ги плаши, всичко е наред.

— Ти му мисли какво ще правиш, когато влезеш вътре — казва Алън. — Някога водила ли си подобни преговори?

— Ходих на лекциите. Иначе не, никога не съм си имала работа с такава ситуация.