Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Важното е да слушаш. Не лъжи, освен ако не си сигурна, че можеш да поддържаш версията си. Трябва да постигнеш разбирателство, а лъжите могат да скапят нещата. Оглеждай се за емоционални слабости и се възползвай от тях.

— Разбира се, звучи елементарно.

— О, така е, само гледай да не умираш.

— Много забавно.

Доус се появява с бронежилетката.

— Взех я от една следователка. — Мъжът я повдига, оглежда ме и се намръщва. — Ще ти е голяма.

— Всички са ми големи, освен ако не е правена по поръчка.

Доус се ухилва.

— По-ниска си от нормите им, а, агент Барет?

Сграбчвам жилетката от ръцете му и се намръщвам.

— За теб съм „специален агент Барет“, Доус.

Усмивката се изпарява.

— Добре, но внимавай, като влезеш вътре, специален агент Барет.

— Ако искам да съм внимателна, въобще не трябва да влизам.

— Дори така да е.

Дори така да е — казвам си наум. — Каква чудесна фраза. Кратка и приятна, но натъпкана (поредната прекрасна дума) със значение.

Можеш да умреш там вътре.

Дори така да е.

СТИГАМ ДО ОТВОРЕНАТА ПРЕДНА ВРАТА НА КЪЩАТА. Потя се и ме сърби заради неудобната бронежилетка, която съм навлякла над ризата си. Извадила съм глока и съм готова за действие. Денят прелива в здрач и сенките започват да се разтеглят. Сърцето ми тупти превъзбудено.

Поглеждам назад към всички колеги, които са се събрали пред къщата.

Навсякъде са издигнати барикади, започващи от улицата. Преброявам четири патрулки и вана на SWAT. Униформените полицаи стоят на пост пред барикадите, готови да повтарят до смърт една и съща фраза: „Разотивайте се“. Екипът на SWAT чака вътре в периметъра — те са смъртоносна група от шест души с черни лъщящи шлемове на главите. Светлините на патрулките са включени, а автомобилите са обърнати към къщата.

И към мен.

Да си служител на реда е мръсна работа. Свързана е с кръв, разлагащи се тела и едни от най-лошите хора. Трябва да се вземат решения на живот и смърт, при положение че не разполагаш с почти никаква информация. Най-опитните ченгета и агенти нямат достатъчно опит, за да се справят с всичко. Когато настъпи криза (а такава винаги може да се очаква), често се решава по същия начин като сега: с помощта на агент с двуседмично обучение по парламентьорство, повикана от отпуска, облечена в голяма бронежилетка, която се съмнява, че може да се справи с онова, с което се е заела. С други думи, правим най-доброто, на което сме способни.

Изгонвам всички мисли от главата си и надниквам вътре.

По челото ми избиват капки пот. Солени перли.

Това е една от по-новите къщи в този район — двуетажна, с циментова замазка, дървена ламперия и глинен покрив. Класическа Южна Калифорния. Изглежда добре поддържана, вероятно е боядисвана през последните няколко години. Не е огромна, собствениците й не са били богати, но е приятна. Дом на семейството от средната класа и нищо повече.

— Сара? — провиквам се. — Аз съм Смоуки Барет, скъпа. Искала си да ме видиш. Ето ме.

Не получавам отговор.

— Ще дойда при теб, Сара. Просто искам да поговорим. Трябва да разбера какво става. — Млъквам за миг. — Знам, че имаш пистолет, скъпа. Искам да знаеш, че и аз имам и че го държа в ръката си. Не се плаши, когато го видиш. Няма да те застрелям.

Изчаквам малко, но отново не получавам никакъв отговор.

Въздишам, проклинам се и се опитвам да си измисля причина да не влизам в тази къща. Нищо не ми идва наум. Част от мен не желае нещо да ми дойде наум. Не е чак толкова голяма тайна, че тези моменти от службата са ужасяващи, но също така те карат да се чувстваш жив. Усещам адреналина и ендорфините, страха и еуфорията. Те са едновременно прекрасни, ужасни и пристрастяващи.

— Влизам вътре, Сара. Не ме застрелвай, става ли? Не застрелвай и себе си. — Целта ми е да използвам лек хумор, но съм прекалено нервна, за да го постигна.

Стискам силно дръжката на пистолета си, поемам си дълбоко въздух и минавам през предната врата.

Първото нещо, което помирисвам, е убийство.

Един писател ме попита веднъж каква е миризмата на убийството. Човекът правеше проучване за книгата, която пишеше, и искаше да бъде достоверен.

— Кръвта — отговорих му аз. — Смъртта вони на кръв.

Тогава ме помоли да опиша миризмата на кръв.

— Все едно устата ти е пълна с пениси, от които не можеш да се отървеш.

Сега подушвам същото — медения аромат на кръвта. Това ме възбужда до някаква степен.

Тук е имало убиец. Аз преследвам убийци.