Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Сърцето ми тупти като лудо и се потя обилно.

Вдясно от мен има двойка бели врати. Те са вход, убедена съм, към едно ужасно място. Тук миризмите са още по-силни. Неприятното пеене на Сара кара кожата ми да настръхва.

Протягам ръка, за да отворя дясната врата. Спирам се точно пред месинговата дръжка. Ръката ми трепери.

От другата страна ме чака момиче с пистолет. Момиче с пистолет, покрито в кръв, в къща, която вони на смърт, което пее като някаква луда.

Давай — мисля си аз. — Най-лошото, което може да ми направи, е да ме застреля.

Не, тъпачке. Най-лошото, което може да ти направи, е да те погледне в очите и тогава да си пръсне мозъка или да ти се усмихне и да си пръсне мозъка…

Достатъчно, нареждам си.

Настъпва вътрешна тишина. Душата ми утихва.

Ръката ми спира да трепери.

Появява се един нов глас, който войниците, ченгетата и жертвите познават добре. Той не предлага утеха. Предлага сигурност. Изрича най-трудните думи, но никога, абсолютно никога не лъже. Той принадлежи на покровителя на невъзможните избори.

Спаси я, ако можеш. Убий я, ако се наложи.

Хващам дръжката и отварям вратата.

СТАЯТА Е УКРАСЕНА В СМЪРТ.

Тя представлява изключително голяма спалня. Огромното легло разполага с дървена ракла и огледало зад нея. Въпреки това заема по-малко от една трета от помещението. На стената е монтиран плазмен телевизор. От тавана виси вентилатор, който не е включен, но остро подчертава тишината в помещението. Очакваният бежов килим е наличен и ми действа почти успокояващо предвид обстоятелствата.

Кръвта е навсякъде. По тавана, по жълтите стени, дори по вентилатора. Вонята е премазваща. Имам чувството, че устата ми се пълни с пениси. Преглъщам.

Преброявам три тела. Мъж, жена и тийнейджър. Разпознавам ги от снимките по стените. Всички са голи и положени по гръб върху леглото.

Самото то също е оголено. Одеялата и чаршафите му са смъкнати на пода — намачкани и пропити в кръв.

Момчето е по средата, а мъжът и жената от двете му страни. Двамата възрастни са изкормени по възможно най-отвратителен начин. Някой ги е отворил от врата до слабините, след което е бръкнал в тях и е дърпал здраво. Изпразнил ги е. Гърлата им са прерязани като на прасета, от ухо до ухо.

— Лаааа. Лаааа. Лаааа. Лаааа.

Премествам поглед върху момичето. То стои на перваза на прозореца и гледа навън към задния двор. В далечината се виждат неясните силуети на други покриви. Това е един мрачен свят, уловен в капана на умиращото слънце и събуждащите се улични лампи. Много удачно.

Сара държи пистолет в ръката си, чието дуло е насочила в дясното си слепоочие. Тя не се обърна, когато отворих вратата.

Не я виня. Аз също нямаше да искам да се обръщам.

Макар сърцето ми да бие като лудо, опитът ми си казва думата и не пропускам да отбележа всичко в помещението.

Кръвта по стените е размазана от убиеца . Сигурна съм в това, защото различавам модели. Криви линии, заврънкулки и извивки.

Поиграл си е. Използвал е кръвта им като боя, с която да рисува. Искал е да каже нещо.

Поглеждам Сара. Тя продължава да се взира през прозореца. Не ме забелязва.

Тя не е извършителят. Няма достатъчно кръв по нея, а и труповете са прекалено тежки. Не би могла да качи който и да било от тях по стълбите.

Движа се из стаята, като се опитвам да не стъпвам върху улики. Предавам се, невъзможно е, освен ако не се науча да летя.

Има прекалено много кръв, но тя не е на правилните места. Къде е местопрестъплението?

Всяка капка кръв е нанесена с цел. Тя не е в резултат на прерязано гърло.

Съсредоточи се.

Следователят в мен е безпристрастно същество. То може да разгледа най-лошото от най-лошото с трезво око. Но точно сега нямам нужда от безпристрастие. Имам нужда от съпричастност. Насилвам се да откъсна поглед от всичките тези улики, да спра да премислям всяка подробност и да съсредоточа цялото си внимание върху момичето.

— Сара?

Опитвам се да говоря с нежен и незаплашителен глас.

Не получавам отговор. Момичето продължава да пее отвратителната си, монотонна песен.

— Сара — изричам малко по-силно.

Отново няма никаква реакция. Пистолетът не се отделя от слепоочието й. Продължава да пее.

— Сара! Аз съм Смоуки. Смоуки Барет! — Гласът ми направо бумти, по-силен е, отколкото ми се е искало. Стряскам дори самата себе си.

Стряскам и нея. Пеенето секва.

Изричам по-тихо: