Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Продължавам напред. Подът тук е червеникав паркет, поставен върху бетона. Той е полиран и не скърца. Вдясно от мен има огромна дневна с дебел бежов килим, камина и сводест таван. Диван от две части, в същия цвят като килима, е разположен на буквата L пред камината. Големи двойни прозорци разкриват гледка към предния двор. Всичко наоколо е чисто и приятно, но лишено от въображение. Собствениците са се опитали да впечатляват, като се слеят с тълпата, а не като изпъкнат.

Дневната продължава надясно чак до края на къщата, където се намира трапезарията. Там също има бежов килим. Под светлината на лампа, която виси от дълга черна верига от тавана, се намира дървена маса в меден цвят. Зад нея има единична френска врата, която води в кухнята. Отново всичко е напълно лишено от изненади. Приятно е, но нищо особено.

Пред мен има стълбище, което отвежда до втория етаж. Застлано е със същия бежов килим. Стените покрай стъпалата са покрити със снимки в рамки. На тях млади мъж и жена стоят един до друг и се усмихват. Същите мъж и жена, но малко по-възрастни, държат бебе. Предполагам, че то е пораснало и е станало красив тийнейджър. Всичките са с черни коси. Разглеждам снимките и забелязвам, че на тях не присъства момиче.

Вляво от стълбището има стая, която предполагам, че е служила за почивка. Виждам масивните плъзгащи врати, които водят до задния двор.

Помирисвам кръв, кръв и още кръв. Въпреки всички светлини, които озаряват къщата, атмосферата е тежка и неприятна. Лоши неща са се случили тук. Ужасът е завладял това място. Хора са умрели насилствено и това насилие е увиснало във въздуха. Сърцето ми препуска като лудо. Страхът е силен и остър. Еуфорията също.

— Сара? — провиквам се отново.

Не получавам отговор.

Тръгвам към стълбите. Миризмата на кръв става по-силна. Поглеждам отново стаята за почивка и разбирам защо. В това помещение също има диван, който е разположен пред голям телевизор. Килимът е подгизнал от кръв. Тук тя се е леела, била е повече, отколкото платът е могъл да поеме. Локвите са тъмни, мазни и съсирени. Който и да е кървил там, е умрял там.

Няма тела.

Били са преместени , мисля си.

Търся, но не намирам никакви кървави следи или някакво доказателство, че телата са били влачени. Всичката кръв е на локви, освен едно голямо и неравно петно до мен.

Може би са били носени.

Това би означавало, че извършителят е много силен. Мъртвата тежест на възрастно човешко тяло е доста трудна за вдигане, още повече за носене. Всеки пожарникар и лекар могат да потвърдят това. Без необходимата помощ да носиш възрастен човек е равносилно на това да носиш пълна чанта с топки за боулинг.

Освен ако кръвта не принадлежи на дете. В такъв случай вдигането и носенето няма да са толкова трудни. Чудесна мисъл.

— Сара? — провиквам се. — Качвам се по стълбите. — Гласът ми е напрегнат, предпазлив.

Продължавам да се потя. Климатикът е изключен, осъзнавам аз. Защо? Забелязвам хиляди неща наведнъж. Страх и еуфория, еуфория и страх.

Стискам пистолета с две ръце и тръгвам по стълбите. Стигам до полуетажа и завивам наляво. Вонята на кръв става по-силна. Подушвам нови миризми. Познати аромати. Урина и фекалии. Както и други, по-влажни неща. Вътрешности, те си имат своя запазена воня.

Чувам нещо. Някакъв слаб звук. Килвам глава на една страна и наострям уши.

Сара пее.

Космите по врата ми настръхват. Стомахът ми се свива, докато адреналинът преборва ендорфините и изпъва нервите ми до максимум.

Звукът не е никак приятен. Ужасен е. Това е песен, която човек би очаквал да се носи от гробището през нощта или от някоя мрачна клетка в лудницата. Тя се състои само от една дума и една монотонна нота.

— Лaaaa. Лaaaa. Лаааа. Лаааа.

Отново и отново, една-единствена дума и една-единствена нота, изпята с малко по-силен от шепот глас.

В мен се надига тревога, защото това е меланхолията на лудостта.

Преодолявам набързо последните няколко стъпала и усмихващите се по стените снимки. Зъбите им като че ли блестят на светлината.

Я виж , помислям си, когато се озовавам горе, и тук килимът е бежов.

Намирам се в къс коридор. Банята е в края му. Вътре е светло, а вратата й е широко отворена. Мога да видя (изненада!), че плочките са бежови — поредното доказателство за безличието, което лъха от този дом.

Коридорът завива надясно от банята, където предполагам, че се намира друга спалня.

Обзалагам се, че ще има още бежово там.