Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Поемам си дълбоко въздух и се обръщам към Сара. Да видим дали ще успея да я накарам да ми даде пистолета.

— Знаеш ли какво? Смятам да поседна.

Разполагам се така, че вратите на спалнята да останат зад гърба ми. Не отделям очи от нея. Тук съм, виждам те, цялото ми внимание е твое, казвам й по този начин.

— Малко е трудно да разговаряме, докато ти си там горе, а аз тук долу — отбелязвам и присвивам очи. Посочвам мястото пред мен. — Защо не поседнеш? — Разглеждам внимателно лицето й. — Изглеждаш изморена, скъпа.

Тя отново килва глава на една страна. Потупвам килима пред мен.

— Ела, Сара. Само двете сме. Никой няма да влезе, докато не им кажа да го направят. Никой няма да те нарани, докато съм тук. Искала си да ме видиш. — Потупвам отново килима пред мен, без да отделям поглед от нея. — Седни и се успокой. Сега ще млъкна и ще почакам, докато си готова да ми кажеш онова, за което ме извика.

Сара отстъпва назад и сяда на пода. Движи се със същата грациозност, която наподобява изливане на вода. Питам се дали не е танцьорка или гимнастичка.

Дарявам я с успокоителна усмивка.

— Браво, скъпа. Много добре.

Очите й не се отделят от моите. Пистолетът продължава да е залепен за дясното й слепоочие.

Докато обмислям следващия си ход, си припомням един от ключовите уроци по преговори, който инструкторът ни беше изнесъл:

— Трябва да се научите да контролирате желанието си да говорите и да не говорите — казваше той. — Когато си имате работа с някой, който не иска да говори, и не знаете какво да направите — или казано с други думи, не знаете достатъчно за този човек, — трябва да млъкнете. Инстинктът ви ще ви кара да нарушите тишината. Не му се поддавайте. Ще се чувствате като пред звънящ телефон — ще ви побърква, но рано или късно просто ще спре да звъни. Същото е и тук. Почакайте и те сами ще нарушат тишината.

Физиономията ми е спокойна, а очите ми не се отделят от нейните. Не продумвам.

Лицето на Сара е олицетворение на безжизнеността, на липсата на движение. Прилича на восъчна фигура. Ъгълчетата на устата й дори не потреперват. Имам чувството, че стоя пред манекен, който мига.

Сините й очи са „най-живата“ част от нея, но дори те изглеждат някак си стъклени и нереални.

Разглеждам кръвта по нея.

Петното от дясната страна на лицето й прилича на колекция от потекли настрани сълзи. Удължени са, сякаш всяка сълза се е ударила в кожата й със сила и се е удължила от инерцията.

Може би е изпръскана? От потопени в кръв пръсти?

Нощницата й е истинска каша. Предната част е подгизнала. Виждам петна по коленете й.

Сякаш е коленичила. Може би се е опитвала да съживи някоя от жертвите?

Потокът на мисълта ми дерайлира, когато Сара премига, въздиша и поглежда настрани.

— Ти наистина ли си Смоуки Барет? — пита ме тя. Гласът й е изморен, изпълнен с поражение и съмнение.

Приятно и някак си нереално е да я чуя да говори. Гласът й е мрачен и унил, нехарактерен за възрастта й, намек за жената, в която ще се превърне.

— Да — отвръщам и посочвам белезите си. — Няма как да фалшифицирам тези.

Сара продължава да държи пистолета, насочен в главата си, но когато поглежда белезите ми, безжизнеността на лицето й е заменена от тъга.

— Съжалявам — отвръща тя. — За онова, което ти се е случило. Четох за него. То ме разплака.

— Благодаря ти.

Бъди търпелива с нея. Не я притискай.

Сара свежда поглед. Въздиша. Отново вдига поглед към мен.

— Знам какво е — казва тя.

— Кое, скъпа? — питам я с нежен глас. — Кое знаеш какво е?

Виждам как в очите й се надига болка, като две луни, които са напълнени с кръв.

— Знам какво е да изгубиш всичко, което обичаш — отвръща тя. Гласът й е пресипнал, почти шепот. — Губя всичко, откакто станах на шест.

— Затова ли си искала да ме видиш? За да ми разкажеш какво се е случило тогава?

— Когато навърших шест — продължава момичето, сякаш не съм казала нищо, — той започна всичко, като уби майка ми и баща ми.

— Кой е „той“, Сара?

Тя ме поглежда настойчиво, а в очите й проблясва нещо за миг.

Какво беше това? — питам се. — Болка? Гняв?

Определено беше нещо огромно, няма съмнение. Не беше нещо дребно, което просто е изплувало на повърхността, преди да се потопи отново в дълбоки води, беше нещо гигантско.

— Той — отвърна Сара с равен глас — е Странника. Той е онзи, който уби родителите ми. Той убива всичко, което обичам. Той е… художник . — Тонът, с който изрича последната дума, е по-подходящ за „насилник на деца“ или „скапано лайно“. Отвращението й е силно, чисто и явно.