Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Ще я гледам.

Изпитвам облекчение и благодарност.

— Кали…

— Аз ще карам — отвръща тя.

Прикляквам до Бони.

— Ще ми направиш ли една услуга, скъпа?

Тя ме поглежда въпросително.

— Помисли какво да правим с всички тези плюшени играчки.

Бони се ухилва. Кима.

— Яко. — Изправям се и се обръщам към Кали. — Да вървим.

Чакат ни лоши неща. Не искам да стават нетърпеливи.

— ДОСТА Е СПОКОЙНО НАОКОЛО — констатира Кали и завива по една тиха улица в „Канога парк“.

По-скоро говори на себе си, отколкото на мен, но когато се оглеждам, разбирам какво има предвид. „Канога парк“ е квартал на Лос Анджелис. Като цяло между града и кварталите му няма голямо разстояние. Както си кара човек по някоя претъпкана с офиси улица, само след две пресечки може да се озове в спокоен жилищен район. Това е напълно нормална трансформация. Светофарите отстъпват място на знаците „Стоп“ и атмосферата става много по-спокойна. Градът кипи, никога не спира дори за миг, постоянно се движи, докато къщите тук тънат в мир и тишина .

Улицата, на която се озоваваме, е точно в един от тези квартали, но чувството за спокойствие го няма. Забелязвам поне пет полицейски коли, ван на SWAT и две или три превозни средства без отличителни знаци. Задължителният хеликоптер кръжи над главите ни.

— За щастие още е ден — отбелязва Кали, когато вижда летателния апарат. — Не мога да понасям ослепителните им прожектори.

Хората са навсякъде. По-смелите стоят в градините си, докато по-страхливите надничат зад завесите на прозорците си. Забавно е, мисля си аз. Всички говорят за престъпленията в централните части на града, но всъщност най-жестоките убийства се извършват в крайните квартали.

Кали паркира колата до бордюра.

— Готова ли си? — питам я.

— Родена съм готова, екшън ми дай на мене, избери си каквото клише ти харесва — отвръща тя.

Слизаме от колата и Кали се намръщва. Хваща се за тавана, за да не изгуби равновесие.

— Добре ли си? — питам я.

Тя маха с ръка.

— Остатъчна болка от прострелната ми рана. Ще се оправя. — Бърка в джоба на якето си и вади шишенце с хапчета. — Викодин, най-добрият помощник на майката. — Отваря капачето и изважда една таблетка. Изпива я. Усмихва се. — Вкуснотийка.

Кали беше простреляна преди шест месеца. Куршумът засегна гръбнака й. Не бяхме сигурни дали ще проходи отново. Аз знаех, че ще се възстанови напълно.

Май съм сгрешила.

Дали? Кали разнася викодина си като кутийка с „Тик-так “!

— Да видим за какво е цялата тази врява, а? — предлага тя.

— Добре — съгласявам се.

Но не си мисли, че ще те оставя на мира, Кали.

Приближаваме се до периметъра. Двадесетинагодишен полицай ни спира. Симпатяга е. Усещам вълнението му, радва се, че е част от тази полицейска какофония. Веднага печели симпатиите ми, защото, макар да вижда белезите по лицето ми, дори не потреперва.

— Съжалявам, госпожо — казва той. — Не мога да ви пусна.

Изваждам документите си и му ги показвам.

— Специален агент Смоуки Барет — представям се. Кали прави същото.

— Съжалявам, госпожо — казва отново той. — И, госпожо — обръща се към Кали.

— Не му мисли — отвръща тя.

Забелязвам, че Алън е застанал между няколко души, облечени в костюми и униформи. Той се извисява над всички, прилича на внушителна кула. Алън е афроамериканец в средата на четиридесетте, който може да бъде описан като истински гигант. Не е дебел, просто е голям . Намръщената му физиономия може да накара заподозрените, които разпитва, да се подмокрят.

Животът си пада по иронията и случаят на Алън не е изключение. Въпреки огромните си размери той е внимателен човек планина, брилянтен ум в тялото на футболен нападател. Той притежава изключителна прецизност с почти безкрайно търпение. Усетът му за детайлите е легендарен. Едно от най-добрите доказателства за характера му е фактът, че Елейна е негова съпруга и го обожава.

Алън е третият член на моя четиричленен екип. Той е най-старият и най-улегналият. Сподели ми, че когато Елейна е била диагностицирана с рак, е обмислял да напусне ФБР, за да може да прекарва повече време с нея. Оттогава не е повдигал темата и аз не съм го питала, но си имам едно наум.

Кали гълта хапчета като бонбони, Алън си мисли за пенсиониране… може би и аз трябва да напусна. Мога да ги оставя да изградят отдела наново.

— Ето я и нея — чувам да казва Алън.

Чудя се каква физиономия да направя, но накрая се отказвам. Аз съм си такава, момчета.