Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Елейна ме хваща за ръцете и ме поглежда настойчиво.

— Знаеш ли, че съм сирак, Смоуки?

Опулвам се насреща й изненадана.

— Не, не знаех.

Тя кима.

— Е, такава съм. Двамата с брат ми, Мануел, останахме сираци, след като мама и татко починаха в автомобилна катастрофа. Бяхме отгледани от Абуела — нашата баба. Чудесна жена. Наистина прекрасна. Никога не се оплака. Нито веднъж. — Усмивката на приятелката ми е някак си отнесена. — А Мануел… о-о… той беше чудесно момче, Смоуки. С голямо сърце. Мило. Но беше много хилав. Винаги първи се разболяваше и последен се оправяше. Един летен ден нашата Абуела ни заведе на плажа Санта Моника. Мануел попадна в подводно течение. Удави се.

Думите са прости, изречени със спокоен тон, но усещам болката в тях. Тихата тъга.

— Изгубих родителите си без причина. Изгубих брат си в онзи прекрасен ден. Единственият му грях беше, че не можеше да рита достатъчно с крака, за да се върне на брега. — Елейна свива рамене. — Това, което искам да кажа, Смоуки, е, че познавам страха. Ужаса да изгубиш някого, когото обичаш. — Тя пуска ръцете ми и се усмихва. — Вероятно ще ме попиташ какво се случи след това? Влюбих се в един чудесен мъж, чиято работа е много опасна, и, да, стояла съм будна през нощта и съм се страхувала, страхувала, страхувала. Понякога си го изкарвам на Алън. Безпричинно.

— Наистина? — Трудно ми е да го повярвам, тъй като в моите очи Елейна е издигната на пиедестал. Съвършената ми представа за нея не ми позволява да я видя в подобна светлина.

— Наистина. Понякога годините минават без никакви смущения. Дори не се замислям, че мога да го изгубя, и вечер спя добре. Но чувството винаги се завръща. И за да отговоря на въпроса ти: не , аз никога не се отърсих от този страх и, да, все още предпочитам да обичам Алън въпреки страха и всичко останало.

— Елейна… защо досега не си ми споделяла нищо от това, че си сирак и че брат ти е починал?

Приятелката ми свива рамене — жест, който крие много смисъл в себе си.

— Не знам. Предполагам, че цял живот съм се опитвала да избягам от тази история, затова съм забравила да я разказвам, когато е трябвало. Смятах да ти я споделя веднъж, когато беше в болницата, но реших да не го правя.

— Защо?

— Ти ме обичаш, Смоуки. Това само щеше да те нарани допълнително, вместо да помогне.

Права е, осъзнавам сега.

Елейна се усмихва, усмивката й е съставена от много цветове. Това е усмивката на съпруга, която знае, че е щастливка да има съпруг, когото наистина обича, на майка, която никога не е имала собствено дете, на плешива Рапунцел, която е щастлива, че е жива.

Кали и Бони се появяват в дневната. Двете ме разглеждат с преценяващи погледи. Вероятно търсят пукнатини.

— Готови ли сме за шоуто? — пита Кали.

Насилвам се да се усмихна.

— Напълно.

— Кажи ни какво трябва да правим — намесва се Елейна.

Вземам се в ръце и си налагам да не се разпадна на части.

— Мина година, откакто Мат и Алекса умряха. Доста неща се случиха оттогава. — Поглеждам Бони и се усмихвам. — Не само за мен. Все още ми липсват. Сигурна съм, че никога няма да спрат да ми липсват. Но… — използвам същата фраза, която казах на Бони по-рано: — Те вече не живеят тук. Не искам да изтрия всеки спомен за тях. Пазя всяка снимка и всеки домашен видеозапис. Имам предвид практическите неща, от които вече няма никаква полза. Дрехи. Афтършейв. Стикове за голф. Неща, които щяха да бъдат използвани само ако те бяха тук.

Бони ме гледа без никакви резерви. Усмихвам й се и слагам ръката си върху нейната.

— Тук сме, за да ти помогнем — казва Елейна. — Просто ни кажи какво да правим. Какво ще кажеш да се разделим по стаите? Или искаш всички да ги минаваме заедно?

— Заедно, мисля.

— Добре. — Приятелката ми млъква за миг. — От коя стая ще започнем?

Имам чувството, че съм залепнала за дивана. Мисля, че Елейна усеща това. Затова ме приканва. Кара ме да се размърдам, да стана и да се заемам за работа. Това ме ядосва, но бързо изпитвам вина, че съм се подразнила, защото никога не съм се дразнила на Елейна, а и тя не го заслужава.

Ставам на крака. По-скоро скачам, без да се замисля за последиците.

— Да започнем от спалнята.

Слагаме няколко кашона един до друг, след което следва какофония от отлепване на тиксо и стържещ картон. Отново настъпва тишина. Двамата i Мат имахме свои собствени гардероби. Поглеждам вратата на неговия и въздухът натежава.

— О, за Бога — казва Кали. — Тук е прекалено сериозно.