Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Няколко месеца след като Мат почина, бях седнала на компютъра му. Имахме домашен офис с компютър за всеки от нас. По него време бях напълно безчувствена и просто исках да събудя някоя емоция в тялото си. Прегледах имейла му, рових във файловете му. Натъкнах се на една папка, която беше озаглавена „Лично“. Когато щракнах върху нея, за да я отворя, разбрах, че е защитена с парола.

Без дори да се замислям, в главата ми изникна 1затеб2замен. Пръстите ми се насочиха към клавиатурата. Имах намерение да я въведа. Но се спрях.

Замръзнах.

Ами ако? — помислих си. — Ами ако лично наистина означава лично? Като нещо, което не е за моите очи?

Тази мисъл ме потресе. И ужаси. Въображението ми препусна като лудо.

Любовница? Порно? Обичал е някоя друга?

След тези мисли последва вина.

Как може да си мислиш подобни неща? Това е Мат. Твоят Мат.

Излязох от стаята, изгоних господин 1затеб2замен и се опитах повече да не мисля за това.

Само че споменът се появява от време на време. Като сега.

Е? Истина или отрицание?

— Смоуки? — провиква се отново Кали.

— Идвам — отвръщам и слизам по стълбата.

Все още усещам Мат.

Чака.

1затеб2замен.

Опаковането на миналото не е никак приятна работа.

Заставаме на прага на вратата на стаята на Алекса. В мен се заражда неприятно усещане. Болката тук е по-остра, но поносима.

— Хубава стая — казва Елейна.

— Алекса искаше да е такава — отвръщам и се усмихвам.

Това е стаята мечта за всяко малко момиче. Леглото е цялото в пурпур, като на някоя принцеса, и с балдахин. Кувертюрата и възглавниците са дебели, меки и удобни. „Лягай, потопи се в нас“, приканват те.

Една четвърт от пода е покрита с колекцията от плюшени играчки на Алекса. Те варират от малки, през големи до огромни, а животинските видове, които изобразяват, са от неопределени до фантастични.

— Лъвове, тигри, муслони, о, майко — шегуваше се Мат.

Оглеждам стаята и се сещам нещо. Чудя се как е възможно да не ми е хрумвало досега.

Бони спи с мен от деня, в който я доведох в къщата. Не мисля, че някога е влизала в тази стая.

Бъди по-конкретна — смъмрям се. — Никога не си я водила тук, това е истината. Никога не си я питала дали иска купища плюшени играчки или пурпурна експлозия от чаршафи и одеяла.

Време е да поправя това , мисля си. Коленича до Бони.

— Искаш ли нещо оттук, скъпа? — питам я. Тя ме поглежда, очите й търсят моите. — Можеш да вземеш всичко, което пожелаеш. — Стискам ръката й. — Наистина. Можеш да получиш цялата стая.

Тя поклаща глава. Не, благодаря ти — иска да отвърне.

Оставила съм играчките зад гърба си — говори погледът й.

— Добре, миличка — отвръщам и се изправям.

— Как искаш да процедираме тук, Смоуки? — Нежният глас на Елейна ме стряска.

Прокарвам ръка през косата на Бони, докато оглеждам стаята.

— Е… — започвам аз, но в този момент мобилният ми телефон иззвънява.

Кали завърта очи.

— Пак се почва.

— Барет — отговарям аз.

Съжалявам — извинявам им се беззвучно.

Един дълбок глас избоботва:

— Смоуки, Алън е. Съжалявам, че те безпокоя точно днес, но имаме проблем.

Алън ръководи екипа, докато съм в отпуска. Той е напълно подходящ за целта и фактът, че е изпитал нужда да ми се обади, ме кара да наостря уши.

— Какво има?

— Намирам се пред една къща в „Канога парк“. Местопрестъпление. Тройно убийство. Неприятна работа. Уловката е, че вътре има шестнадесетгодишно момиче. Насочила е оръжие в главата си и казва, че ще разговаря само с теб.

— Поискала е да говори с мен? Нарекла ме е по име?

— Да.

Млъквам за миг, за да обработя информацията.

— Наистина съжалявам, че те безпокоя, Смоуки.

— Не се тревожи за това. Бездруго смятахме да си починем малко. Дай ми адреса и двете с Кали ще дойдем възможно най-скоро.

Записвам информацията и затварям.

Хората не са прави, като си казват, че смъртта си почива от време на време. Лоша работа. Както винаги, живея на няколко равнища: опитвам се да превърна къщата си в дом, трябва да взема решение дали да напусна този дом и да се преместя в Куантико и да попреча на една млада жена да си пръсне мозъка. Мога да правя всичко и да дъвча дъвка в същото време. Браво на мен.

Поглеждам Бони.

— Миличка… — започвам аз, но млъквам, когато тя ми отговаря с кимане. Всичко е наред , върви, казва ми.

Поглеждам съпругата на Алън.

— Елейна…