Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— КАК СЕ СПРАВЯШ, СМОУКИ?

Въпросът е зададен от Елейна. Тя се появи преди двадесетина минути и след дежурните прегръдки с Бони направи така, че да останем насаме в дневната. Погледът й е олицетворение на честността, добротата и ярката светлина. Кафявите й очи ме пронизват. „Глупости не се допускат“, заявяват те.

— Предимно добре, има и малко лошо — отвръщам, без да се поколебая. Никога дори не ми е хрумвало да лъжа Елейна. Тя е от онези редки хора, които едновременно са мили и силни.

Погледът й омеква.

— Разкажи ми за лошото.

Поглеждам я и се опитвам да намеря думи, с които да опиша новия си демон, дявола, който лудува в главата ми, докато спя. Преди сънувах Джоузеф Сандс, който ми се хилеше, подиграваше и изнасилваше отново и отново, който уби семейството ми с намигане и с усмивка на лицето. Сандс избледня; сега кошмарите ми се въртят около Бони. В сънищата ми тя седи в скута на луд, а в гърлото й е опрян нож. В сънищата ми тя лежи на бял килим с дупка от куршум в челото, а под нея се е образувал пурпурен ангел.

— Страхувам се.

— За какво?

— Бони.

На лицето на Елейна се изписва разбиране.

— Ах. Страхуваш се, че нещо ще й се случи.

— По-скоро съм ужасена. Притеснявам се, че никога няма да проговори и ще полудее. Страхувам се, че няма да бъда до нея, когато се нуждае от мен.

— И? — пита Елейна, приканва ме да продължа. Кара ме да й споделя за ужаса, който изпитвам, за онова, което се крие на дъното на бездната, иска да го облека в думи.

— Страхувам се, че ще умре, разбираш ли? — Гласът ми е малко остър. Съжалявам за това. — Съжалявам.

Елейна се усмихва, за да ми покаже, че всичко е наред.

— Като се има предвид случилото се, мисля, че страхът ти е основателен, Смоуки. Ти изгуби дете. Знаеш, че е възможно да се случи. По дяволите, Бони почти умря пред очите ти. — Тя ме докосва нежно с ръка. — Страхът ти е основателен.

— Той ме кара да се чувствам слаба — отговарям и се чувствам жалка. — Страхът е слабост. Бони има нужда да съм силна.

Спя със зареден пистолет в нощното ми шкафче. Къщата е опасана в аларми. Резето на предната врата би отнело час на всеки нарушител, който реши да проникне в къщата. Всичко това помага, но не ме кара да се успокоя.

Елейна ме поглежда остро и поклаща глава.

— Не. Бони има нужда да си тук . Има нужда да я обичаш. Тя се нуждае от майка, а не от супергерой. Истинските хора са объркани, сложни и обикновено създават неприятности, но поне са там, където трябва, Смоуки.

Елейна е съпругата на един от членовете на екипа ми, Алън. Тя е красива латино жена с нежни черти и поетични очи. Истинската й красота идва от сърцето й, тя е изключително нежна и тази й нежност я превръща в „Майка“, „Безопасност“ и „Любов“. Не по някакъв глупав и лигав начин — добротата на Елейна е нещо истинско. Тя е непреклонна, безупречна и уверена.

Миналата година беше диагностицирана с рак на дебелото черво, втора фаза. Подложи се на операция, за да премахнат тумора, след която ходи на лъче- и химиотерапия. Справя се добре, но изгуби гъстата си, буйна коса. Тя носи това бреме, както аз се научих да живея с белезите си: открито. Главата й е обръсната, без да е покрита с шапка или кърпа. Чудя се дали болката от тази загуба пронизва сърцето й от време на време, както липсата на Мат и Алекса пронизва моето.

Вероятно не. За Елейна загубата на косата е малка цена за възможността да остане жива. Тя е човек, който разбира правилно нещата и това е част от силата й.

Елейна дойде да ме види, след като Сандс отне семейството ми. Тя връхлетя в болничната ми стая, избута сестрата настрана и се стовари отгоре ми с широко разтворени ръце. Тези ръце ме хванаха и обгърнаха като ангелски криле. Зарових се в тях и изплаках реки от сълзи на гърдите й. Елейна беше моята майка в онзи момент; винаги ще я обичам за това.

Тя ме стиска за ръката.

— Няма нищо странно, че се чувстваш по този начин, Смоуки. Ще се освободиш от страха, ако не обичаш Бони, но мисля, че това няма как да стане.

Гърлото ми се стяга. Очите ми започват да парят. Елейна е изключително добра в изваждането на бял свят на простите истини, онези, които ти помагат и те освобождават, но които си имат определена цена — не можеш да ги забравиш. Тази Истина е грозна, красива и неизбежна. Страхувам се, защото обичам Бони. Единственото, което трябва да направя, за да се освободя от стреса, е да спра да я обичам.

Няма как да стане.

— Въобще някога ще се отърся ли от този страх? — питам и вдишвам изнервена. — Не искам да й прецакам живота.