Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Също така е красива по начин, по който всички двадесетгодишни момичета й завиждат, защото красотата й е перманентна, това е красота на филмова звезда, недокосната от възрастта. Виждала съм нейни снимки на двадесет години и с ръка на сърцето мога да кажа, че сега, на тридесет и осем, е много по-красива. Косата й е огненочервена, устните й са пълни, а краката дълги — спокойно можеше да бъде фотомодел. Но вместо да борави с четка за коса, тя беше избрала пистолета. Мисля, че онова, което я прави още по-красива — ако въобще е възможно подобно нещо, — е абсолютната й незаинтересованост от физическото й съвършенство. Не че има ниско самочувствие (хич, ама хич не е така), просто красотата й не е нещо, с което да се фука.

Кали е твърда като стомана, по-умна от учените в НАСА и най-лоялната приятелка, за която всеки може само да мечтае.

Нищо от изброеното не е очевидно. Кали не показва открито чувствата си. Никога не ми е изпращала картичка за Коледа или подарък за рождения ден. Любовта й личи в действията й.

Точно Кали ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс. Тя взе пистолета, който бях насочила към нея и на който натисках спусъка, а петлето удряше на празно, щрак-щрак-щрак.

Кали е член на екипа ми, работим заедно от десет години. Тя има магистърска степен по криминалистика, която се вписва чудесно с умствения й капацитет. Определено притежава голяма доза бруталност, когато се заема с разследване. Уликите и истината са нейните най-висши цели. Ако уликите сочат към теб, Кали ще те погне и ще те унищожи, независимо колко добре сте се разбирали преди това. Също така няма да се чувства виновна. Най-простото решение на проблема: не бъди престъпник и няма да имаш ядове с нея.

Кали не е перфектна, просто носи белезите си по-добре от нас, другите. Забременяла на петнадесет и била принудена от родителите си да даде детето си за осиновяване. Тя пазеше тази тайна и не я беше споделила дори с мен, допреди шест месеца. Един убиец я принуди да се разкрие. Хората завиждаха на красотата й, но тя се беше борила и страдала, за да се превърне в жената, която е днес.

— Доволни сме , че те виждаме — отвърнах аз и се усмихнах. — благодаря ти, че дойде.

Кали маха пренебрежително с ръка.

— Тук съм заради безплатната храна. — Поглежда ме със сериозен поглед. — Щ е има безплатна храна, нали?

Бони отговаря вместо мен. Тя отива до хладилника, отваря го и изважда кутия от любимото на Кали шоколадови понички.

Приятелката ми се преструва, че избърсва сълза от окото си.

— Бог да те благослови. — Ухилва се на дъщеря ми. — Искаш ли да ми помогнеш да излапаме няколко?

Бони се усмихва, още слънце и рози. Вземат си мляко, което е важна съставка от яденето на понички. Наблюдавам ги, докато се хранят, и осъзнавам, че този обикновен миг ми носи щастие, за каквото човек може само да мечтае. Приятелки, понички и усмихнати дъщери — еликсирът на смеха и живота.

— Не, сладкишче — казва Кали. — Никога не яж, преди да топнеш поничката първо. Освен ако няма мляко, разбира се, защото това е първото правило на живота и никога не трябва да го забравяш: поничките са по-важни от млякото.

Поглеждам приятелката си изумена. Тя не осъзнава какво прави, защото е погълната от своята митология за поничките. Това е едно от нещата, заради които Кали ми е любим човек. Желанието й да се забавлява. Да откъсне, без да изпита грам вина, плода на щастието.

— Ще се върна след малко — заявявам аз.

Качвам се по покритите с мокет стъпала и отивам в спалнята си. Тя е голяма и просторна. Щорите могат да се настроят така, че да пропускат светлината малко или много. Стените са боядисани в кремаво, а кувертюрата на леглото е светлосиня. Самото легло е заело голяма част от стаята и гордо отстоява позицията си — то е легло с балдахин, огромно е, а матракът му е невероятен. Върху него има купища възглавници, планини от възглавници. Обожавам възглавници.

В стаята има два еднакви гардероба — един за мен и един за Мат, които са от черешово дърво, боядисано в тъмен нюанс. Вентилаторът на тавана се върти тихичко, почти недоловимото му бучене е мой спътник в съня от доста дълго време.

Сядам на леглото и оглеждам стаята, опитвам се да я погълна цялата.

Нуждая се от миг, преди всичко да започне. Искам да видя за последно какво е било, а не в какво ще се превърне.

Чудесни неща, ужасни неща и банални неща са се случвали тук, на това легло. Всички те преминават през мен като дъждовни капки през дървесно листо. Те са тихо барабанене по покрива на моя свят.