Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Съжалявам, скъпа. Просто… се тревожа за теб. Обичам те. Страхувам се, че никога няма да проговориш.

Бони сочи себе си и кима.

Аз също , казва тя.

Посочва главата си.

Но мисля по въпроса .

Въздъхвам.

— Смятам, че засега това е достатъчно.

Бони отвръща на прегръдката ми, показва ми, че всичко е наред, че денят не е опропастен, че нищо лошо не се е случило. Отново ме окуражава.

Приеми го. Тя е щастлива точно сега. Не й отнемай момента.

— Какво ще кажеш да се заровим в готините боклуци, които си купихме?

Бони ме дарява с широка усмивка и кима енергично с глава.

Супер.

Пет минути по-късно джунджурийките вече са отвлекли вниманието й от предишния ни разговор.

При мен обаче не действат така добре. Все пак аз съм възрастната. Не мога да потисна притесненията си с лак за нокти.

Не съм споделила на Бони каква е причината да си взема тази двуседмична почивка. Не съм я излъгала, просто си премълчах. Родителите имат това право. Премълчаваш, за да може детето ти да си остане дете. Неизбежно е, че един ден ще пораснат и ще поемат бремето на възрастните.

Налага се да взема някои решения в живота си и имам точно две седмици да реша какви ще са те. Сама си сложих този краен срок. Трябва да реша не само за мен, но и за Бони. Двете се нуждаем от стабилност, сигурност и рутина.

Всичко това се стовари на главата ми благодарение на заместник-директор Джоунс, който ме повика в офиса си преди десет дни.

Познавам го, откакто работя за ФБР. Той беше моят ментор, моят учител. Сега е мой шеф. Джоунс не стигна до настоящото си положение чрез връзки, той се издигна, защото беше изключителен агент. С други думи, той е истински, не е просто някакъв костюмар. Уважавам го.

Офисът му е лишен от прозорци и приветливост. Джоунс можеше да си избере чудесно местенце с невероятен изглед, но когато веднъж го попитах защо не го е сторил, ми отговори нещо от рода на „добрият шеф не трябва да прекарва много време в офиса си“.

Заместник-директорът беше седнал зад бюрото си — голям и тежък анахронизъм от сив метал, — с което разполага, откакто го познавам. Както и самият мъж, така и то направо крещи: „Ако не е счупено, не го пипай“. Както винаги беше покрито с купища папки и документи. Изтърканата табелка от дърво и месинг все така съобщаваше титлата му. По стените нямаше награди или сертификати, макар че съвсем случайно знам, че притежава доста, които може да изложи на показ.

— Сядай — каза ми Джоунс и посочи едно от двете кожени кресла, които винаги са били тук.

Заместник-директорът е в началото на петдесетте си години. Работи за ФБР от 1977 г. Започнал е точно тук, в Калифорния, откъдето лека-полека се е изкачвал по йерархичната стълбица. Женил се е два пъти и се е развеждал толкова. Той е красив мъж, макар и по един грубоват начин. Обикновено е беден откъм приказки, груб и непримирим. Също така е невероятен следовател. Бях щастливка, че имах възможността да работя с него в началото на кариерата си.

— Какво има, сър? — попитах го аз.

Заместник-директорът не ми отговори веднага.

— Не съм особено тактичен човек, Смоуки, затова ще я карам направо. Предлага ти се преподавателски пост в Куантико, ако го искаш. Не си длъжна да приемеш, но съм задължен да ти го предложа.

Останах като ударена от гръм. Зададох най-логичния въпрос:

— Защо?

— Защото си най-добрата.

Нещо в поведението му ми подсказа, че има още нещо.

— Но?

Джоунс въздъхна.

— Няма никакво „но“. Има само „и“. Ти си най-добрата. Най-квалифицираната и с най-големи заслуги.

— Какво се крие зад „и“-то?

— Някои висшестоящи в Бюрото, включително и директорът, смятат, че ти го дължат.

— Че ми го дължат?

— Заради онова, което си изгубила , Смоуки. — Заместник-директорът почти зашептя. — Изгуби семейството си заради Бюрото. — Докосна се по бузата. Не знаех дали жестът му беше неволен или искаше да подчертае белезите ми. — Премина през много трудности заради работата си.

— Е, и? — попитах гневно. — Съжаляват ли ме? Или се безпокоят, че по някое време може да се пречупя?

Джоунс ме изненада, като се ухили.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с подобна нагласа. Но не. Разговарях лично с директора и той даде ясно да се разбере, че това не е нагласена разплата. Това е награда. — Заместник-директорът ме изгледа преценяващо. — Някога срещала ли си се с директор Ратбън?

— Веднъж. Прилича ми на открит човек.