Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Дясната ми страна е перфектна и недокосната. Неприятната част е лявата. Белегът започва от средата на челото ми. Слиза надолу към веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото й. Кривата пътека продължава през слепоочието ми, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща. Разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта, надолу към врата и свършва на ключицата ми.

Имам още един белег, който е прав и перфектен — започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той е по-нов от останалите. Мъжът, който уби Ани, ме принуди да се разрежа, докато ме гледаше и се наслаждаваше. Харесваше му да ме наблюдава как кървя. Виждах го в очите му, екзалтираше. Това беше едно от последните неща, които изпита, преди да му пръсна мозъка.

Това са видимите ми белези. Под яката на всяка блуза, която нося, има други. Направени са с острието на нож и върха на цигара.

Доста дълго време бях засрамена от лицето си. Правех косата си така, че да прикрива лявата му част, опитвах се да скрия онова, което Джоузеф Сандс ми причини. Обаче животът отново ме стисна в хватката си и възгледите ми за тези белези се промениха. Вече нося косата си на конска опашка и предизвиквам света да ме гледа.

Останалото от мен не е много зле. Нисичка съм, около метър и половина. Мат обичаше да казва, че гърдите ми са в „размер за хапане“. Не съм слаба, но съм във форма. Дупето ми не е малко, по-скоро прилича на балон. Мат много го обичаше. Понякога падаше на колене, докато стоях пред огледалото, хващаше ме за задника и поглеждаше нагоре към мен. С най-добрия си „Ам-Гъл“-ски глас казваше: „Безценното ми…“

Винаги се разсмивах, като правеше така.

Бони ме изважда от унеса, като ме дръпва за ръкава. Поглеждам в посоката, в която сочи.

— Искаш да отидем в „При Клеър“?

Тя кима.

— Няма проблем, дребосък. — „При Клеър“ е едно от онези места за майки и дъщери, където могат да се намерят евтини, но стилни бижута за млади и стари, ластици за коса, лъскави четки и какво ли не.

Влизаме в магазина, където ни посреща една от продавачките — жена на двадесет и няколко години — с патентована усмивка и с готовност да помага и продава. Очите й се ококорват, когато ме оглежда по-добре. Усмивката й първо изчезва, а после и устата й се изкривява.

Повдигам вежда.

— Проблем ли има?

— Не, аз… — младата жена продължава да се пули на белезите ми, изнервена и ужасена. Почти й съчувствам. Нейното божество е красотата, а лицето ми вероятно прилича на победа за дявола.

— Помогни на онези момичета ей там, Барбара. — Гласът е остър като плесница. Поглеждам в посоката, от която идва, и виждам жена на около четиридесет. Красива е по онзи начин, по който стават красиви жените, когато поостареят. Косата й е прошарена, а очите й са в най-пронизителното синьо, което някога съм виждала. — Барбара — повтаря тя.

Двадесетгодишната излиза от унеса, отвръща „Да, госпожо“ и бързо се отдалечава от нас.

— Не й обръщай внимание, скъпа — казва жената, като минава направо на „ти“. — Бива я в усмивките, но не е сред най-надарените в главата. — Гласът й е изключително мил. Отварям уста, за да отговоря, че няма проблем, но осъзнавам, че тя не говори на мен, а на Бони.

Поглеждам детето и виждам, че от очите се сипе жупел по двадесетгодишната. Тя се държи доста отбранително, що се отнася до мен, никак не й е приятно, когато някой ме гледа по този начин. Реагира на гласа на жената, като се обръща и я оглежда преценяващо. Смръщеното й изражение е заменено от срамежлива усмивка. Харесва я.

— Казвам се Джудит, а това е малкият ми магазин. С какво мога да ви помогна, дами?

Вече говори на мен. Дарявам я със свой собствен преценяващ поглед и виждам, че всичко е както трябва. Добротата на жената е естествена, дори нещо повече. Тя е характерна за нея. Не съм сигурна защо го правя, но й задавам въпроса, преди да успея да спра думите да излязат от устата ми:

— Защо не си втрещена като нея, Джудит?

Жената ме поглежда с пронизителните си сини очи и ме дарява с нежна усмивка.

— Миналата година преборих рака, скъпа. Подложих се на двойна мастектомия. Първия път, в който съпругът ми видя резултатите, дори не мигна, само ми каза, че ме обича. Красотата е доста надценена стока. — Джудит намига. — Така, мога ли да ви помогна…?

— Смоуки — отвръщам аз. — Смоуки Барет. Това е Бони. Просто разглеждаме, а ти ни помогна достатъчно.