Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Като нишка от паяжината на паяк, която ме държеше над пропастта на вечността. След това се появи още една нишка. После станаха пет. Образува се въже. Пропастта започна да се отдалечава и по някое време осъзнах, че животът отново ме е стиснал здраво. Отново ме е примамил към желанието да дишам и да съществувам — беше започнало отново да ми пука за всичко. Пропастта беше заменена от хоризонт.

— Време е да направим къщата си истински дом, скъпа. Разбираш ли какво имам предвид?

Бони кима. Виждам, че разбира напълно.

— Сигурна съм, че това, което ще ти кажа, ще ти хареса. — Усмихвам й се. — Леля Кали си взе отпуска, за да дойде да ни погостува и да ни помогне… — думите ми предизвикват изражение на искрено удоволствие на лицето на Бони…както и Елейна.

Очите на детето се превръщат в кладенци на щастието. Усмивката й е ослепителна. Определено одобрява. Ухилвам се насреща й.

— Радвам се, че си доволна.

Тя кима и отново се връщаме към храната пред себе си. Умът ми отлита в облаците, преди да осъзная, че Бони е кипнала глава на една страна и ме изучава. На лицето й е изписано любопитство.

— Чудиш се защо ще идват ли?

Тя кима.

— Защото… — въздишам. Следва поредното просто изречение: — Защото няма да мога да се справя сама.

Нямам съмнение, че искам да продължа напред. Но също така малко се страхувам. Толкова много пъти съм била прецаквана, че се съмнявам в настоящата си стабилност. Искам приятелките ми да са наоколо, ако започна да пропадам.

Бони става от стола и идва при мен. От това дете струи нежност. И невероятна доброта. Ако в сънищата си виждам лицето на смъртта, то нейното е лицето на любовта. Тя се протяга и проследява с пръст белезите, които покриват лявата част на лицето ми. Те са счупените парчета. Аз съм огледалото.

Сърцето ми се изпълва и изпразва, изпълва и изпразва.

— Аз също те обичам, скъпа.

Следва бърза прегръдка, която означава целия свят за мен, и отново се връщаме към закуската си. Приключваме и аз въздишам от удоволствие. Бони се оригва — силно и звучно. Настъпва неловка тишина… след което избухваме в смях, който идва направо от стомасите ни. Смеем се, докато очите ни се насълзяват, а после преминаваме в кикоти и накрая само в усмивки.

— Искаш ли да гледаш анимации, дребосък?

Бони ме дарява с ослепителна усмивка, като греещо слънце над поле с рози.

Осъзнавам, че това е най-хубавият ден, който съм имала през последната година. Най-най-хубавият.

ДВЕТЕ С БОНИ ОБИКАЛЯМЕ „ГЛЕНДЕЙЛ ГАЛЕРИЯ“ — мола на моловете — и денят става все по-хубав. Спираме се при „Сам Гуди“, за да разгледаме музикалната селекция. Купувам си компактдиск — „Най-доброто от 80-те години“, — а Бони най-новия албум на Джуъл. Настоящите й музикални интереси съответстват на личността й — замислена и красива, нито нещастна, нито щастлива. Очаквам с нетърпение деня, в който ще ме накара да й купя нещо по-живо, но днес това няма значение. Защото тя е щастлива. Това е най-важното.

Купуваме си огромни солени гевреци и сядаме на една пейка, за да ги изядем и да погледаме хората, които минават покрай нас. Двама тийнейджъри се лутат наоколо, те са слепи за всичко останало. Момичето е на около петнадесет, брюнетка, малко грозничка, слаба в горната част и закръглена в долната, облечена е в увиснали дънки и потник. Младежът изглежда на същата възраст и никак не е привлекателен. Висок, мършав, раздърпан, с очила с дебели стъкла, много акне и дълга коса. Вкарал е ръката си в задния джоб на дънките на приятелката си, а тя го е прегърнала през кръста. Двамата изглеждат млади, странни, шантави и щастливи. Напълно не на място, но това ме кара да се усмихна.

Забелязвам мъж на средна възраст да се пули по двадесетгодишна красавица. Тя прилича на неопитомен кон, изпълнена е с непринудена жизненост. Перфектна катраненочерна коса, която стига до талията й. Безупречна кожа с тен. Закачлива усмивка, закачливо носле, закачливо всичко. Излъчва увереност и чувственост, които смятам, че са по-скоро несъзнателни, отколкото целенасочени. Тя върви близо до мъжа. Той продължава да лапа мухите. Жената дори не го забелязва. Така стоят нещата.

И аз ли бях такава някога? Красиво същество, което караше мъжете да си губят ума?

Предполагам, че да. Но времената се менят.

И сега ме заглеждат, спор няма. Но вече не ме гледат с копнеж. Гледат ме с любопитство и отвращение. Трудно е да ги виня. Сандс много се постара, докато режеше лицето ми.