Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Такъв е. Той е силен и честен — доколкото постът му го позволява — и казва всичко право и без заобикалки. Смята, че си перфектна за работата. Ще получиш по-голяма заплата, ще осигуриш стабилност за Бони и няма да си на бойното поле. — Шефът млъкна за миг. — Проблемът е, че доколкото разбрах от него, това е най-доброто, което Бюрото може да ти предложи.

— Не разбирам какво означава това.

— Имаше времена, когато те спрягаха за заместник-директор… за моята работа.

— Да, наясно съм.

— Можеш да забравиш за това.

Думите му ме шокираха.

— Защо? Защото бях разтърсена, когато Мат и Алекса бяха убити?

— Не, не, няма нищо общо с това. Мислиш прекалено надълбоко. Помисли по-повърхностно.

Сторих го и веднага осъзнах причината. От една страна, не можех да повярвам. От друга… все пак това беше Бюрото.

— Заради лицето ми, нали? Става въпрос за пиар.

В очите на Джоунс заблестя смесица от болка и гняв. Те бяха погълнати от изтощението му.

— Казах ти, че директорът е прям човек. Живеем в свят, който се ръководи от медиите, Смоуки. Няма проблем да си начело на отдела си и да изглеждаш по този начин. — Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. — Но очевидно всички са на мнение, че това няма да е подходящо за директорска позиция. Романтично е, ако си ловецът, но е лошо за имиджа, ако си директор или заместник-директор. Аз смятам, че това са пълни глупости, както и той, но такова е положението.

Очаквах да се разгневя, но за моя изненада не го сторих. Беше ми безразлично.

Имаше времена, когато бях амбициозна като всеки друг агент. Двамата с Мат бяхме говорили за това, дори го планирахме. Предполагахме, че постепенно ще се изкачвам в йерархията. Но нещата се бяха променили.

Тук ставаше въпрос за прагматизъм. Ако оставехме личните чувства настрана, висшестоящите имаха право. Вече не бях подходяща да бъда административното лице на ФБР. Бях добра като войник, бях белязана и страшна. Бях способна да обучавам другите, бях ветеран. Но снимка с президента? Никога нямаше да имам тази възможност.

От друга страна, ми се откриваше шанс. Преподаването в Куантико беше привлекателна позиция, за която мнозина кандидатстваха. Заплатата беше добра, работното време — фиксирано, а стресът много по-малко. Учениците не стрелят по теб. Не проникват в дома ти. Не убиват семейството ти.

Всичко това премина през ума ми за един кратък миг.

— С колко време разполагам, преди да отговоря? — попитах аз.

— Месец. Ако кажеш да, ще имаш достатъчно време да се прехвърлиш. Шест месеца, че и повече.

Месец — помислих си. — Много време, но не и достатъчно.

— Какво смятате, че трябва да направя, сър?

Джоунс дори не се замисли.

— Ти си най-добрият агент, с когото съм работил, Смоуки. Трудна си за заменяне. Но трябва сама да вземеш това решение. Избери онова, което ще е най-добре за теб.

Връщам се в настоящето и поглеждам Бони, която е погълната от анимациите си. Мисля си как прекарахме деня — мързеливата сутрин, закуската и разходката до мола.

Какво е най-добро за мен? Какво е най-добро за Бони? Дали да не я попитам?

Да, няма да е лошо да го сторя. Но не сега.

Сега смятам да продължа с настоящия план — да опаковам нещата на Мат и Алекса и да им кажа довиждане, но не и да ги забравя.

Ще видим как ще се развият събитията след това.

Не се чувствах стресирана, че трябва да взема решение. Имах варианти. Вариантите означаваха бъдеще. Бъдеще тук, бъдеще в Куантико — най-хубавото беше, че продължавах напред, а продължаването напред беше живот. Нещата стояха много по-добре, отколкото преди шест месеца.

Продължавай да си го повтаряш… Но не е толкова просто, знаеш го. Нещо се крие зад това безразличие, нещо мрачно, неприятно и противняшко.

Противняшко дори не е истинска дума, смъмрям се наум.

Изчиствам главата си от всичко това (или поне се опитвам) и се отпускам. Съботата отново е събота.

— Анимациите са супер, нали, скъпа?

Бони кима, без да отделя поглед от телевизора.

Да , съгласна е тя. Наистина са супер.

Въобще не са противняшки.

— ПРИЛИЧАТЕ НА ДВЕ МЪРЗЕЛИВИ СЕСТРИЧКИ — КАЗВА КАЛИ.

Тя е в кухнята и се е изпънала като струна. Барабани с лакираните си в тъмночервено нокти по черния гранитен плот. Медената й коса контрастира на шкафовете от бял дъб зад нея. Повдига неодобрително вежда.

Двете с Бони се ухилваме една на друга.

Ако някой решеше, че светът има нужда от светица на непочтителността, то Кали щеше да си заслужи безпроблемно титлата. Тя е непочтителна, устата й има навика да нарича всички „сладкишче“. Слуховете гласят, че има писмено порицание, защото нарекла директора на ФБР така. Въобще не се съмнявам, такава си е нашата Кали.