Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Бях изнасилена в това легло и гледах как Мат умира, докато бях завързана за него. Лоша работа.

Вдишвам, издишвам. Дъждовните капки падат от дървесните листа. Те са нежни, но безжалостни. Истината е, че когато вали, се намокряш, няма как да е другояче.

Поглеждам леглото и се замислям за бъдещето. За всички хубави неща, които все още могат да се случат тук, ако реша да остана. Мат вече го няма, както и Алекса, но Бони е до мен, а и имам себе си.

Животът, какъвто беше досега, представляваше млякото. Но животът като цяло беше истинска шоколадова поничка, а поничката е по-важна от млякото.

— Значи тук е започнала магията.

Гласът на Кали ме изважда от унеса. Тя стои на прага на вратата и ме гледа изпитателно.

— Влизай — каня я аз. — Благодаря ти, че дойде, за да ми помогнеш с това.

Кали влиза в спалнята. Очите й се стрелкат във всички посоки.

— Нямах какво да правя. Алтернативата ми беше да гледам за пореден път „Ангелите на Чарли“. А и Бони ме храни.

Ухилвам се насреща й.

— Какво ни трябва, за да си хванем дива Кали: шоколадови понички и голям капан за мишки.

Тя идва при мен и се пльосва на леглото. Подскача няколко пъти върху него.

— Много яко — констатира.

— Имам много хубави спомени тук.

— Винаги съм се чудила… — Кали се подвоумява.

— Какво?

— Защо го задържа? Това е същото легло, нали? В което се случи?

— Да. — Прокарвам ръка по кувертюрата. — Обмислях да го разкарам. Не можех да го доближа първите няколко седмици, след като се прибрах у дома. Спях на дивана. Когато събрах достатъчно кураж да се върна на него, осъзнах, че не мога да го заменя с никое друго. Тук се случи нещо ужасно, така е. Но то не може да заличи всички хубави моменти, които съм прекарала на него. С хората, които съм обичала. С моето семейство. Няма да позволя на Сандс да ми отнеме всичко това.

Не мога да разчета погледа в очите й. Тъга. Вина. Малко копнеж?

— Виждаш ли? Това е разликата между нас двете, Смоуки. През младежките си години направих една грешка — спах с грешното момче, забременях и изоставих детето си. След това си казах, че повече няма да се обвързвам. Ти беше изнасилена в това легло, но спомените, които са ти останали, са моментите, които си прекарала с Мат и Алекса. Възхищавам се на оптимизма ти. — Усмивката й е почти меланхолична. Кали бърза да се самоиронизира: — Що се отнася до мен, моята песен е изпята.

Не казвам нищо, защото познавам добре приятелката си. Това е всичко, което може да ми каже. Тя знае, че ако тръгне да ме успокоява, ще ме унизи и ще ме накара да се почувствам предадена. Готова съм да я изслушам и не искам нищо повече от нея.

Кали се усмихва.

— Знаеш ли какво ми липсва? — пита ме тя. — Такосите на Мат.

Поглеждам я изненадана и също се усмихвам.

— Бяха страхотни, нали?

— Понякога ги сънувам — отвръща тя, а погледът й е като на героиня от мелодрама.

Не мога да готвя, дори някой да опре пистолет в главата ми. Толкова не ме бива, че мога да загоря и вода. Мат, както с всяко друго нещо, се справяше и с това. Купуваше си готварски книги и пробваше някои неща. В девет от десет случая резултатите му бяха невероятни.

Някой го беше научил да прави такоси, но не знам кой. Не правеше от онези с купените от магазина продукти, а такива, при които приготвяше всичко на момента. Резултатът беше една апетитна симфония. Добавяше някаква подправка на месото, която буквално караше устата ми да се пълни със слюнка.

Явно действаше по същия начин и на Кали. Тя обожаваше храната му и се самопоканваше у дома за вечеря три или четири пъти седмично. Все още ясно си спомням всеки път, в който навиваше такоса си и започваше да го дъвче, като едновременно с това не спираше да говори. Казваше неща, които караха Алекса да се кикоти, докато млякото не тръгнеше по грешен път и не излезеше през носа й. Това, разбира се, беше върхът на сладоледа за дъщеря ми, нейният апогей на смеха.

— Благодаря ти — казвам й.

Кали знае какво имам предвид. Благодаря ти за този спомен, за този забравен горчиво-сладък момент, за този удар под кръста, от който едновременно те боли и се чувстваш прекрасно.

Такава е Кали — навежда се близо, за да прегърне душата ми, след което се дърпа назад, за да запази арогантната си дистанция.

Тя става от леглото и тръгва към вратата. Преди да излезе, се обръща към мен и ми се усмихва дяволито.

— Знаеш ли? Не ти трябва капан. Просто сложи приспивателно в поничките. Никога не бих отказала да си похапна от тях.