Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Влизам в кухнята, като не обръщам внимание на Хуан — то е насочено към Сара. Отивам при нея. Тя не реагира по никакъв начин. Не може да откъсне очи от него.

Осъзнавам, че тя разбира. Както разбирам аз. Както разбира Джеймс. Както онзи беден агент от ФБР си пръсна главата. Сара разбира Хуан.

Нейната агония е оргазъм за него. Но причините зад всичко това са трагични и умопомрачителни.

Усещам нуждата й, тя я изгаря. Пръстът й потреперва на спусъка и тя се изпъва като струна, слива се с момента. Иска да го убие, но се страхува. Страхува се, че няма да й е достатъчно. Страхува се, че няма да продължи достатъчно дълго. Страхува се, че ще приключи прекалено бързо и че няма да успее да запълни празнината.

Права е. Може да го убива цяла вечност, но накрая просто ще изгуби себе си.

Какво да й кажа? Ще се опитам да направя нещо. Може би две неща.

Хуан продължава да се моли ревностно, разпалено, гордо.

Той е луд. Започнал е като организиран убиец, но доктор Чайлд се оказа прав. Лудостта е била там и е чакала като вирус.

Изключвам гласа му и насочвам вниманието си към Сара.

Тя пропада, но още не е стигнала дъното.

Тереза, Бъстър, Дезире. Обичани и обичали я. Доброта и усмивки… няма ги. Какво е разковничето? Какво би я накарало да отстъпи от пропастта, в която има намерение да скочи?

Хрумва ми постепенно, а не ме озарява като светкавица. Прилича на призрачна целувка.

Навеждам се над нея и допирам устни до ухото й. Зашепвам й с цялата сила на моето същество, която успявам да вложа в гласа си, с цялата болка, която съм изпитала сама. Двете с нея сме ангели без криле, белязани отвътре и отвън, които кървят от рани, които не искат да се затварят. Решението не е свързано с добро и зло, с щастие и тъга, с надежда и отчаяние. Решението е много просто: да живея или да умра. Да рискуваме ли да продължим напред с надеждата, че страданието ще намалее и нещо по-добро ще се появи на негово място.

Влагам Мат и Алекса в гласа си и се надявам двамата да отнесат думите ми право в сърцето й.

— Майка ти те гледа от облаците, скъпа. Винаги ще е там и определено не иска това. Единственото място, на което живее тя, е вътре в теб, Сара. Там е последното останало от нея. Ако го убиеш, тя също ще умре. — Изправям се и се отдръпвам от нея. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Изборът е твой. Ти решаваш какво да направиш.

Хуан ме поглежда с присвити очи. След това внимателно оглежда Сара. Усмихва се като змия, която току-що е изпила купичка сладко мляко.

— Вече избра, Малка Скръб. Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш ли да ти напомня, да разпаля пламъка в теб, за да можеш да изпълниш волята Му? — Облизва устни. — Докосвах тялото на майка ти, след като умря. Докосвах интимните й места. Докосвах я вътре.

Сара застива. Аз също. Чакам всеки момент да го застреля. Онази тъмна част от мен, в която държа убиеца, забравя за целта ми и също желае Сара да го убие. Вместо това тя започва да се тресе.

В началото просто потреперва, като трусовете, които предшестват земетресение. Тръгва от дланите, ръцете, раменете й. След това се разнася по гърдите, краката. Треперенето е ужасно, в един момент имам чувството, че ще се разпадне на части. И изведнъж… просто застива.

Сара извива назад глава и започва да вие.

Отвратително е.

Това е воят на майка, която се е събудила и е осъзнала, че е легнала върху бебето си и го е задушила. Той пронизва сърцето ми.

Докато Сара вие, забелязвам Хуан и екстаза, в който е изпаднал. Той потреперва, разтриса се, навежда тяло напред, стиска юмруци и свива ръце. Чувам го как стене. Стонът му е протяжен, тих, изпълнен с хлъзгави създания и с воняща, лепкава смърт. Той е в хармония с воя на Сара чрез своята дисхармония и демоничност. Падението на Хуан е пълно. Той вече не е по-различен от мъжете, които са го създали.

Сара пада на пода и се свива — все повече и повече. Продължава да вие.

— Не мърдай — нареждам на Хуан.

Той не ми обръща внимание. Не може да откъсне очи от агонията на Сара.

Когато заговаря, гласът му потреперва от наслада:

— Това съм аз.

— СИГУРНА ЛИ СИ, ЧЕ ГО ИСКАШ, СКЪПА?

Бони ми се усмихва.

На път сме да влезем в стаята за разпити. Хуан е там. Бони поиска да го види, но не иска да ми каже защо. В началото отказах. Дори се ядосах — досега не й се бях ядосвала.

Но тя не отстъпи.

— Защо? — попитах я. — Поне не може ли да ми кажеш защо?