Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Той се измъкна, но не и децата му и техните деца — отбеляза доволен и изпълнен с омраза Хуан. — Унищожих цялото семейство Лангстром. Трябваше да видите болката им . Беше великолепна! И тяхната смърт беше моето правосъдие . Знаете ли защо? Защото се уверих, че ще отидат в ада! — Очите му като че ли бяха само бяло и черно. — Разбирате ли? Те извършиха самоубийство. Каквото и да се случи с мен, те ще горят в ада за цяла вечност!

Хуан се смееше ли, смееше. Истинска лудост.

Любопитно ми беше защо беше сменил начина си на работа. Беше застрелял Халибъртън, след като го беше принудил да напише поема, и беше измъчвал и кастрирал Гонзалес.

— Не ставаше въпрос за някакъв ритуал — обясни ми той. — Трябваше да страдат. Исках смъртта им да бъде агонизираща. Физическата болка беше важна, но духовната им беше по-важна, да се слави името Божие.

Сара беше, разбира се, него. .. но само за него. Той беше сторил всичко, за да направи живота й истински ад, да я накара да вкуси кошмара, който беше преживял той, и накрая да я превърне в себе си. Хуан вярваше, че точно това се е случило.

Аз знам, че не е така. Сара не е добре, но тя не е Хуан. Хуан е зъл. Сара е добра. Рядко определям нещата в подобни черно-бели нюанси в работата си, но тук е наложително. Душата на Сара е белязана, но не е гангренясала.

Господин Знаеш Кой от видеото на Варгас не беше сред живите. Хуан отдавна се беше погрижил за това. Той беше избягал от мъчителите си, когато бил на петнадесет. Четири години по-късно започнал да ги преследва един по един и да ги убива по най-различни ужасни начини. Видеозаписът беше за заблуда — той трябваше да ни обърка и да ни отвлече вниманието. Хуан беше платил на Варгас, за да го направи.

— Беше толкова надрусан — каза Хуан, — че дори не се замисли защо ми беше това видео или пък кой бях аз. Можете ли да повярвате? Наркоманите са лишени от Божията любов.

А сега сме тук и аз се чудя защо. Не искам да съм тук. Хуан е изгубена кауза и заслужава моите съжаление и гняв.

Той поглежда Бони с блестящите си очи.

— Защо си искала да ме видиш, малката?

Бони е изключително спокойна. Изглежда, Хуан не й влияе — нито това, което е, нито присъствието му. Тя отваря тетрадката на масата и започва да пише. Гледам я като хипнотизирана.

Приключва и ми я подава. Прави ми знак, че иска да прочета написаното.

— Иска да знае дали си запознат с историята й.

Хуан кима, интересът му е привлечен.

— Разбира се. Стореното е вдъхновяващ акт на болка. Накарал те е да гледаш, докато е изнасилвал и убивал майка ти. Завързал те е за трупа й. Майсторска работа на един истински творец на страдание.

— Шибаняк — изричам аз, цялата се треса от гняв.

Бони слага ръка на моята. Взема си обратно тетрадката. Гледам намръщена Хуан, а тя пише още нещо в нея. Той ми се усмихва. Бони пак ми дава тетрадката. Прочитам написаното и сърцето ми прескача.

— Тя… — прочиствам гърлото си. — Тя иска да знае дали те интересува защо не говори. Каква е истинската причина. Смята, че ще ти е интересно да я научиш.

Обръщам се към Бони.

— Мисля, че трябва да си вървим. Това не ми харесва.

Тя отново ме потупва по ръката. Спокойно, спокойно.

Довери ми се — казват ми очите й.

Хуан облизва устни. Ъгълчето на устата му потрепва.

— Мисля… че много ще ми хареса да науча — отвръща той.

Бони му се усмихва, взема обратно тетрадката, навежда се над нея и започва да пише. Подава ми я, но преди да успея да прочета написаното, среща погледа ми. Забелязвам безпокойството в очите й. Както и малко мъдрост. Мъдрост, която е прекалено много за момиче на нейната възраст. Също така виждам още от това безкрайно спокойствие.

Подготви се за това, което ще последва, но не се страхувай — сякаш ми казва.

Прочитам написаното и веднага разбирам защо. Очите ми се опулват. Спирам да дишам. Миг по-късно по бузата ми потича една сълза против волята ми. Имам чувството, че пропадам.

Болката ми е като кръв във водата за Хуан. Ноздрите му като че ли бълват огън.

— Кажи ми — подканя ме той.

Поглеждам Бони стъписана. Усещам надигащото се в мен отчаяние.

Подарък за Хуан? Наистина беше такъв. Това щеше много да му хареса, на него и на злата му същност. Защо й беше да му дарява това толкова ужасно нещо?

Бони протяга ръка и избърсва сълзата от бузата ми.

Давай — казва ми усмивката й. — Довери ми се.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тя казва… — млъквам. — Тя казва, че щом майка й не може да говори, и тя няма да го прави.