Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Един агент, когото не познавам, ни чака. Идва при нас, когато излизаме от колата.

— Ленц — представя се той. Изглежда на четиридесет, малко е грозничък. Кльощав е и има нездравия вид на заклет пушач. — Наистина съжалявам за това.

— Ти оставаш тук — нареждам му. — Кажи на партньора си да наблюдава отзад. Ние минаваме през предната врата.

— Разбрано.

Двамата агенти заемат позиции. Ние с Алън също се захващаме за работа. Не сме извадили оръжията си, но ръцете ни са върху тях. Стигаме до предната врата и чуваме Сара. Тя пищи.

— Заслужаваш да умреш! Ще те убия! Чуваш ли ме!

Един глас й отговаря. Прекалено е тих, за да различа думите.

— Готов ли си? — питам Алън.

— Да — отвръща този мой приятел, на който тайничко се възхищавам. Не ми задава никакви въпроси.

Намираме се на финалната права. Сара също го осъзнава. Няма време за финес, а само за действие.

Заставаме до предната врата. Проверявам дръжката. Тя потъва в ръката ми. Отварям широко. Влизам първа с извадено оръжие. Алън върви след мен.

— Сара? — провиквам се. — Тук ли си?

— Махайте се! Махайте се, махайте се, махайте се!

Гласът й идва от кухнята, която е в задната част на къщата. Не е далеч, правя няколко бързи крачки и стигам до нея. Поглеждам вътре и спирам.

Помещението е малко, старомодно и удобно. Масата за хранене е близо до фурната, чиста е, но остаряла, а около нея има четири стари стола. Всичко е грубо. Но функционално.

Хуан седи на един от столовете и се усмихва. Сара е права и стои на малко повече от метър от него. Насочила е револвер в главата му. Прилича ми на 38-и калибър. Изглежда отвратително в ръката й. Той е нещо, което не принадлежи на това място.

Почти не разпознавам Гибс. Брадата и мустака му ги няма.

Били са фалшиви, глупачке.

Той се обръща, вижда ме и се усмихва.

Очите му също не са сини. Кафяви са. Носил е контактни лещи.

— Здравей, агент Барет. — Гласът му е смирен, но очите му сияят. Претенциите му вече ги няма, останала е само лудостта му, която блести с пълна сила. — Ти ли си добрата страна на онова, в което се превърнах?

— Млъквай! — изпищява Сара. Револверът потреперва в ръката й.

Обръщам се към Алън и поклащам глава. Казвам му да почака. Свалям пистолета, но не го прибирам.

Сара беше започнала да се пречупва по-рано. Вече се погуби. Поглеждам лицето й и най-накрая разбирам към какво се е стремял Хуан като Странника.

Лицето й прилича на ангел, чиито крила са били отрязани, когато Бог я е изгубил от полезрението си. Надеждата й е изгубена завинаги.

Разрушен живот.

Поглеждам Хуан и виждам, че е попил ужаса от всичко това, ужас, който се беше превърнал в екстаз за него. Някога си беше казал, че прави това в името на справедливостта и може би в началото наистина е било така. Но той се беше променил по най-лошия и фундаментален начин, докато не беше започнал да прави всичко поради една-единствена причина: насладата от страданието.

Той беше започнал с намерението да накаже няколко зли мъже, но по пътя се беше превърнал в такъв.

— Това не е краят, който планирах — казва Странника, като за момента не ми обръща внимание, — но Божията воля е всичко и разбирам, наистина разбирам какво прави тя тук благодарение на безкрайната Му мъдрост, да се слави името Му. Той ми даде заповед да те направя по свой образ и подобие, а това може да бъде завършено, разбирам, разбирам, едва когато ме убиеш по собствено желание, да се слави името Му. — Млъква и килва глава на една страна. — Няма да ме убиеш, за да спасиш Тереза. Тя е свободна и непокътната. Ще ме убиеш, защото жадуваш да пролееш кръвта ми — нуждата ти е толкова остра, огромна и ужасна, че изгаря кожата ти като син пламък. Откъде се появи тази нужда, откъде се появи този пламък? — Кима и се усмихва с отворена уста. — Това Божият пламък ли е, Малка Скръб? Не разбираш ли? Аз бях ангел на отмъщението, изпратен от Създателя, за да унищожа мъжете, които се крият зад символи, демоните, които сеят лудост в света, облечени в техните изгладени костюми, и огласяват колко са добри, докато в същото време изяждат душите на невинните. Бях изпратен от Бог да посичам, да лея кръв и да давя в нея жертви и тирани, невинни и виновни. Няколко убити, които не е трябвало да умрат, са ниска цена за общото благо, нали? Аз бях пожертван, за да се превърна в Божие оръжие. Пожертвах и теб, разбирам, разбирам, за да се превърнеш в мен и да заемеш мястото ми, да се слави името Му. — Хуан се навежда напред и затваря очи, на лицето му е изписано блаженство. — Готов съм да се срещна с Бог. Слава на Мария, изпълнена с благодат.