Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Зачакваме.

Телефонът ми иззвънява в 4:30 часа.

— Кърби е.

Простият факт, че гласът й е сериозен, а не остроумен както винаги, ме обезпокоява.

— Какво става? — питам аз.

— Сара изчезна.

РАЗВИКВАМ СЕ НА КЪРБИ. Гневът ми е подсилен от страха.

— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала? Трябваше да я пазиш.

Гласът на Кърби е спокоен, без да е отбранителен.

— Знам. Следях за хора, които се опитваха да влязат отвън, а не очаквах тя да се опита да излезе навън. Не е отвлечена, Смоуки. Сама си тръгна. Отидох до тоалетната и в това време е излязла през вратата. Оставила е бележка: „Има нещо, което трябва да направя“.

Отдръпвам телефона от ухото си.

— По дяволите! — провиквам се към небесата. Алън е вътре в къщата, но идва на бегом.

— Имаш ли представа накъде се е насочила? — пита Кърби.

Млъквам, чувствам се като отсечена.

Имам ли?

Гласът в главата ми нарежда обвинително.

Разбира се, че имаш. Ако слушаше внимателно, щеше да си готова за това. Но беше прекалено заета със себе си, нали?

Истината, която се опитвам да разкрия, се появява от нищото.

Сара го е запомнила. Начина, по който говори. Тя каза, че никога няма да забрави гласа му.

Сара получи обаждане от него онзи ден, за да „потвърди“, че няма нищо против да влезем в къщата й.

Хващам слепоочията си с една ръка. Главата ми се върти, а сърцето ми препуска.

Наскоро е говорил с нея, в деня, когато е убил семейство Кингсли. След това говори с нея по телефона — докато беше в болницата — и се представи за Гибс. Познала го е в момента, в който е чула гласа му. Вероятно е искал да го познае.

— Мисля, че имам — отговарям на Кърби. — Остани при Бони и Елейна. Ще поддържаме връзка.

Затварям, преди да й дам възможност да отговори.

Знаела е и в момента, в който е разбрала, че Тереза е в безопасност, е тръгнала да направи единственото, което желае повече от всичко на света.

Да го убие.

Да прекрати безкрайния цикъл.

— Какво има? — пита Алън.

Забелязвам страха в очите му. Не го виня. Последния път, в който бяхме в края на случай и получих обаждане, което ме накара да реагирам по този начин, животът на съпругата му беше застрашен.

— Елейна и Бони са добре. Сара е избягала.

Алън обмисля думите ми, умът му препуска, докато не осъзнава ситуацията.

— Гибс. Тя ще се опита да го убие.

— Да — отвръщам аз.

Страхът не напуска очите му. Не е Елейна, не е Бони, нито съм аз. Не е Кали, не е и Джеймс.

Сара е.

Чувам гласа на Джеймс в главата си: Всяка жертва .

— Ако й позволим да го убие, никога няма да може да се завърне — измърморва Алън.

Излизам от вцепенението си и се размърдвам.

— Изпрати екип. Намери адреса му. Ако я забележат, веднага да я арестуват. Ако не се появи, да чакат, докато отидем там. Ще се обадя на Кали, че тръгваме.

Хуквам към къщата. Намирам я в една от стаите.

Разказвам й какво се е случило. Отново виждам същия страх, който се прокрадна в очите на Алън. Странно е да видя Кали обезпокоена. Историята на Сара е оставила следа във всички ни.

— Върви — казва ми мрачно тя. — Аз ще се оправя тук.

ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ГИБС — ИЛИ ХУАН — НЕ ЖИВЕЕ МНОГО ДАЛЕЧ, поне по мащабите на Лос Анджелис. В ранните часове на сутринта, без трафик, който да ни забавя, трябва да отидем за двадесет минути в къщата му в долината Сан Фернандо.

По пътя телефонът ми иззвънява отново.

— Смоуки Барет ли е? — пита един дълбок глас.

— Кой се обажда?

— Казвам се Ленц. Аз съм един от агентите, назначен да наблюдава Гибс. Имаме проблем.

Сърцето ми забива още по-силно, ако въобще е възможно това.

— Какъв?

— Двамата с партньора ми си вършехме работата, наблюдавахме къщата. Доста тихо място. Преди пет минути някой стреля по нас. Е, по-точно по колата. Уцели багажника и едно от стъклата. Залегнахме, извадихме оръжията си и когато се изправихме отново, видяхме едно младо момиче да бяга към предната врата.

— Проклятие! — изругавам аз. — Успя ли да влезе в къщата?

Агентът отговаря с жалък глас:

— Да. Преди около три минути.

— Съвсем скоро ще дойда. Бъдете нащрек, но стойте настрана.

Къщата е малка. Скромна. Два етажа, построени в едни по-стари и по-добри времена. Предният двор е малък, няма дървета, нито ограда. Алеята води от улицата до гараж за една кола. Улицата е тиха. Слънцето се опитва да се изкачи на хоризонта, виждаме как първите му лъчи обливат покривите на къщите.