Коди Макфейден - Лицето на смъртта

— Наясно съм с това. Проблемът при мен е концептуален. Когато погледна този случай, знаеш ли какво виждам? Никое от доказателствата не е намерено от криминолозите. Всички са смятали, че го разбират. Че знаят как мисли. Според тях не е оставил нищо след себе си.

— Но той е оставил. Както с Тереза. Не е можел да контролира всичко и не е знаел, че Сара ще я пропусне в дневника си. — Алън свива рамене. — Той е умен, но не е суперчовек.

Знам, че е прав. Знам го от дъното на душата си. Въпреки това не мога да се побера в кожата си. Толкова сме близо и в същото време въобще не сме.

— Добре — предавам се пред истината аз. — Да докараме Кали и Джийн тук.

— Смятай го за свършено.

Лутам се в кабинета му и се опитвам да разкарам раздразнението си, докато Алън запознава Кали с настоящата й задача. Както останалата част от къщата кабинетът е в тъмно дърво, тъмен килим и кафяви стени. Всичко е старомодно и някак си разточително, но на мен въобще не ми харесва.

Бюрото, забелязвам след малко, е огромно и подредено. Прекалено подредено. Приближавам се и осъзнавам, че съм права. Кабрера има обсесивно-компулсивно разстройство. От лявата страна са наредени три писалки. Всяка от тях е перфектно разположена спрямо останалите и спрямо правите ъгли на бюрото. В дясната страна има още три писалки и един бърз поглед веднага потвърждава, че са подредени не само една с друга, но и с тези вляво. В горната част на бюрото е разположен хоризонтално нож за отваряне на писма, близо е до компютърния монитор. Стои на равни разстояния между химикалите. Любопитството ми ме кара да отворя средното чекмедже. Виждам същата подредба на габърчета, кламери и ластици. Нямам намерение да ги броя, но съм сигурна, че количеството на всяко от тези неща отговаря на количеството на другите.

Всичко това е много интересно, но не ми помага по никакъв начин. Намръщвам се. Все още съм ядосана.

Заглеждам се в компютърния екран. Една от иконите привлича вниманието ми: Адресна книга.

Навеждам се и с помощта на мишката кликвам два пъти върху нея. Отваря се списък с номера и адреси. Не са много, но са смесица от лични и бизнес контакти. Разглеждам ги.

Нещо ми хрумва. Отново се намръщвам.

Отново преглеждам имената. Още едно хрумване.

Липси…

Нещо липсва. Какво?

Преглеждам списъка пет пъти, преди да го видя.

— Копеле! — изправям се шокирана. Покривам очи с ръка, ядосана на собствената си глупост. — Тъпачка — скастрям се аз.

Не някакво доказателство сочи към нашия човек, а липсата

— Алън! — излайвам аз.

Той идва при мен, веждата му е повдигната в недоумение.

— Знам кой е Странника.

— НАМЕРИЛИ СА МОМИЧЕТАТА — съобщава ми Алън веднага след като приключва разговора си по мобилния. — Джесика и Тереза. Физически са здрави, но не можем да кажем нищо повече. — Намръщва се. — Джесика е прекарала повече от десет години на това място. Тереза е там от пет. Осигурил им е хиляда квадратни метра пространство, хранил ги е… по дяволите, дори са имали телевизор и музика. Но не ги е пускал навън. И не са носили никакви дрехи. Казал им е… — Алън млъква за миг и въздиша. — Казал им е, че ако се опитат да направят нещо глупаво — като да избягат или да се самоубият, — ще убие някой, когото обичат. Двете са доста затворени в себе си и некомуникативни. Вероятно ги е биел.

— Сигурно го е правел — съгласявам се. Радвам се, че момичетата са живи, но нещата, които са преживели и които са се превърнали в нещо характерно за този случай, ме изморяват и разгневяват.

Бяхме в колата и чакахме Кали, когато дойде обаждането.

Хрумва ми една мисъл.

— Обади им се отново — нареждам на Алън. — Накарай агента, който отговаря за тях, да ги пита дали са виждали лицето му.

Той набира и изчаква.

— Джонсън? Алън Уошингтън се обажда. Искам да попиташ момичетата нещо.

Изчакваме.

— Да? — Алън поклаща глава към мен. — Не са виждали лицето му.

Проклятие.

Алън се намръщва.

— Съжалявам… може ли да повториш? — Изведнъж става изключително сериозен. — Кажи й, че Сара е добре. И, Джонсън? Искам да съобщиш нещо на Джесика Никълсън. — След малко затваря. — Тереза пита за Сара.

Не отговарям. Какво трябва да кажа?

Кали и Джийн пристигат. Кали се шмугва на задната седалка, сякаш ще обяздва кон. Усмивката не слиза от лицето й. Отново е чиста и изглежда перфектно, няма как да е другояче. Кима към къщата — към счупените прозорци и обгорената, окастрена градина.