Коди Макфейден - Лицето на смъртта

Хуан е повлиян от това също като мен, но поради много по-различна причина. Отваря уста и се обляга на стола си. Започва да премига по-бързо. Дишането му е накъсано.

Радостта от страданието.

Поглеждам Бони.

— Вече може ли да си ходим? — питам я. Чувствам се празна. Искам да се прибера у дома, да се свия под завивките и да заплача.

Тя вдига пръст.

Още нещо — казва ми.

Обръща се към Хуан и му се усмихва с прекрасната си, красива, спокойна усмивка. Тя е коренно различна от лицето на Сара в онази кухня и това кара мъжът да се намръщи. Кара го да се чувства неудобно.

— Промених си решението — казва Бони с ясен и мелодичен глас. — Реших, че е време да проговоря отново.

Ставам толкова бързо от стола си, че той се обръща зад мен.

— Бони! — името излиза от устата ми като писък.

Тя също става. Прибира тетрадката под мишница и ме хваща за ръката.

— Здрасти, Смоуки.

Сега аз съм тази, която онемява.

— Да се прибираме вкъщи — казва ми тя, след което се обръща към Странника. Вече не е толкова спокойна. — Гори в ада, господин Хуан.

Той я поглежда разгневен и замислен.

Разбира ли ? — питам се.

В този момент по някакъв начин Бони се превърна в ангела, който Хуан някога е бил. Добра и чиста, тя не изпитва съжаление към него, не се интересува какъв е бил, а само в какво се е превърнал.

Тя му даде дара на отчаянието и му го отне, като ми дари победата.

Изпитвах много повече щастие да стоя в стаята за разпити с този зъл, повреден човек, отколкото бях изпитала от много дълго време насам. Това беше нейното послание към мен, към нас, към всички:

Колкото и лоши неща да се случват, лошите хора могат да победят само ако им позволим.

В този момент също така осъзнах, че няма да приема предложението да отида в Куантико. Приключих с бягането. Животът отново започна да блести.

Винаги ще блести. Просто човек трябва да му позволи да го прави.

СЯДАМ НА СТОЛА ПРЕД КОМПЮТЪРА НА МАТ и се вторачвам в монитора. В ръката си държа чаша с текила, която е готова да ми помогне. Да ми влее течен кураж.

Поглеждам чашата и се намръщвам.

Бони спи. Мисля си за нейната сила и за своята слабост и се засрамвам.

Оставям чашата. Отново връщам вниманието си върху монитора.

1затеб2замен.

Пет дни. Точно толкова изминаха между първата ми среща със Сара и залавянето на Хуан. Оттогава минаха още, но петте дни ми се сториха като години.

Нося нов белег, този на Сара. Той не се вижда, но най-дълбоките рани са онези, които са невидими, те са онези, които са вътре . Тялото остарява, повяхва и умира. Душата също може да старее. А едно шестгодишно момиче може да се превърне в шестдесетгодишно за нула време.

За разлика от тялото душата може да обърне този процес и отново да стане — не млада, но поне жизнена. Жива.

Преживяното от Сара ме докосна. Собствените ми преживявания ме състариха много бързо. Но белезите са нещо повече от спомени за стари рани. Те са доказателство, че си се излекувал.

Приела съм факта, че винаги ще ме боли, когато се сетя за Мат и Алекса. Няма проблем. Единственият начин да се освободя от тях завинаги е, като ги забравя, но не бих направила това за нищо на света.

Приела съм факта, че ще има моменти, в които много ще ме е страх за Бони, моменти, които може никога да не си отидат. Всички родители се страхуват за децата си, а аз имам причина да се страхувам повече от другите.

Повредена съм, миналото ме е пропукало, но съм жива и сигурна, че хубавите моменти ще са повече от лошите. Знам, че ще има мигове, в които животът ми ще продължи да блести.

Не мога да искам повече от това. Мога да се надявам, но не и да искам.

Приключихме с почистването на къщата. Бяхме само аз и Бони. Превърнахме стаята на Алекса в студио.

Но остана още нещо.

1затеб2замен.

Осъзнах, че се страхувам от това не заради онова, което мога да намеря.

Обичаме даден човек, живеем с него, омъжваме се за него. Прекарваме целия си живот в опознаването му. Научавах по нещо ново за Мат всеки ден, всеки месец, всяка година. След това той умря и спрях да научавам каквото и да било.

Досега.

Ако въведа 1 затеб2замен и вляза в папката „Лично“, мога да науча нещо добро или лошо, но каквото и да е то, ще е последното, което ще науча за съпруга си.

Страхувам се от този край.

Може би трябва да си го спестя. Да го спестя за някой ден, в който ще съм остаряла, посивяла и ще ми липсва.

Зарязвам текилата, навеждам се напред и кликвам върху папката. Въвеждам паролата и влизам в нея.