Роджер Хоббс - Игри на изчезване

— Това е диамант — каза тя.

— Разбира се — отвърна Елишева. — Чували ли сте за „Гордостта на Танзания“?

Оксана мълчеше.

— Не се притеснявайте, ако не сте — каза Елишева. — Не са много тези, които са чували. Дори на първокласни бижутери името нищо не говори. Но за кратко време е бил най-прочутият скъпоценен камък в света. Открит е през две хиляди и втора година. Някакъв фермер го изровил от наносна нива край селцето Лонгидо в Танзания, в подножието на угаснал вулкан. Като го видял, щял да получи инфаркт. Става дума за дванайсет хиляди каратов рубин с дължина петнайсет сантиметра. Средно до интензивно наситен цвят. Който се нарича гълъбова кръв. Почти никакви вътрешни дефекти. Общо взето, бил чист като капка планинска роса. С безупречна сърцевина. За времето си бил най-големият висококачествен рубин в света. Бил по-тежък от следващия по размер с повече от пет хиляди и петстотин карата, това е близо кило и половина. Имало снимки, но нито една не била в състояние да отрази съвършенството му. Бил огромен и неописуемо красив, като капка замръзнала кръв, но увеличена до размера на два допрени юмрука. Можете ли да си го представите? Рубин, който да тежи толкова?

Оксана поклати глава.

— И аз не мога — каза Елишева. — Никой не можел да каже дори приблизително каква би могла да е стойността му. Фермерът го продал на някакъв британски строителен предприемач за двайсет хиляди паунда. Докато успял да го пренесе в Англия, само застраховката му струвала десет пъти повече. Макар да се опитвали да опазят сделката в тайна, новината за камъка започнала да се разчува. След седмица в селото, където бил намерен камъкът, започнали да прииждат журналисти. След месец стойността на земята на въпросния фермер набъбнала петкратно. Спекуланти изкупили всеки квадратен сантиметър от въпросната наносна нива. А когато след две години камъкът бил предложен на частен търг, началната цена била двайсет и шест милиона. Към края на наддаването някакъв саудитски принц предложил за него близо седемдесет милиона. Това била най-голямата сума, платена някога за един рубин. Нищо подобно не се било случвало никога преди.

— А тогава защо не съм чувала за него?

— Защото „Гордостта на Танзания“ се оказал без стойност — каза Елишева. — Фалшификат.

Тя извади чук от бюрото си и с един удар разби на безброй парченца малкия диамант между тях. Оксана гледаше с невярващи очи финия прашец. Тя го докосна с пръст и по кожата й полепнаха стъклени частици.

— Счупил се, още преди да напусне Лондон — продължи Елишева. — Понеже не бил никакъв рубин. Не бил дори изкуствено отгледан синтетичен рубин. Бил обикновен кристал, произведен с химически примеси за цвят и за увеличаване на индекса на пречупване, подобен на химически обработеното стъкло, на което се упражнявам да шлифовам камъни. Фермерът го бил продал с фалшиви документи, в които бизнесменът изобщо не се усъмнил. Той дори не се сетил да попита откъде някакъв фермер в танзанийските села е могъл да се сдобие с такива документи. Никой не си бил дал труда да тества камъка чак до момента, когато изпаднал от чантата на саудитеца, докато го пренасял към частния си самолет, и се разбил на седемнайсет парчета. Когато със закъснение му направили оценка, парчетата били с обща стойност под сто паунда. Не ставали дори за филмов реквизит.

— Защо ми разказвате това?

— Защото всичко опира до доверие — отвърна Елишева. — Никой не може да каже със сигурност как е станало всичко, но преобладаващото мнение е, че фермерът бил мошеник. Предприемачът нямал никакви скрупули да го ограби, това му се струвало напълно нормално. Бедните африканци по принцип не получават лъвския пай. Защо сега да прави изключение? И така, докато бизнесменът си въобразявал, че прецаква фермера, фермерът го прецакал него. Е, кой е мошеникът в случая? Фермерът, който продал фалшификата? Или бизнесменът, който до такава степен бил повярвал в късмета си, че го купил на доверие? Дали от злонамереност или от чиста глупост, на него изобщо не му хрумнало да тества камъка. Всеки бижутер би могъл да разкрие за минути измамата, но никой не се сетил да наеме такъв, докато не станало късно. Когато новината се разчула, целият свят искал да повярва в нея. Всички били до такава степен опиянени от новината за съкровището, че пропуснали да проверят автентичността му. Искали да е истина, затова се държали така, сякаш е. Ето защо аз никога не вярвам на приказки, когато купувам нещо. Докато не видя камъните, за мен те не съществуват. Няма нищо по-опасно от правдоподобно звучаща приказка, нали разбирате? Защото и най-добрият разказвач не може да превърне стъкло в рубини.