Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Оксана не отговори.

— Така се прави търговия — каза Елишева. — Никаква вяра никому. Никакви обещания. Никакви ръкостискания. За мен „Гордостта на Танзания“ не е просто най-големият фалшив камък на света. Той е урок по бизнес етика. И напомняне.

— За какво?

— За смъртта, разбира се — каза Елишева. — Разбирате ли, дори скъпоценните камъни не траят вечно.

Остров Тайпа, Макао

Сабо Пак избута надуваемата лодка на пясъчния плаж и се строполи до нея, останал без сили. Следващата вълна го заля до гърдите, но той дори не я усети. Далече на хоризонта, иззад планинските била, надничаха настръхналите кули на Хонконг. След почти седем часа сам в открито море Сабо най-после се бе добрал до целта.

В Хонконг практически няма пустеещи земи, но някои части са по-усамотени от други. Плажът беше малък, но закътан и постепенно преминаваше в стръмен склон, покрит с песъчлива почва и обрасъл с непроходими шубраци. Никъде наоколо не се виждаше постройка или други следи от човешка дейност. По билото на хълма минаваше път, но прибоят бавно подкопаваше склона под него, докато един ден неминуемо щеше да го срине надолу в морето. В този град от осем милиона едва ли можеше да се намери по-затънтено място. Сабо затвори очи. Единственият звук, който чуваше, бе от плискането на вълничките в краката му.

Сабо бе изминал дълъг път, за да стигне до този пуст плаж. Не бе мигнал нито през осемте часа след атаката, нито през предишните трийсет и шест, докато се бе подготвял за нея. Неумението да управлява откраднатата яхта бе най-малкият му проблем. За да се добере до тук, трябваше да прекоси китайските териториални води. Което означаваше брегова охрана. Накъдето и да се насочеше, можеше да се натъкне на граничен патрулен катер или полицейска моторница, обхождащи бреговата ивица. Палубата на яхтата беше покрита с локви кръв и Сабо не можеше да си позволи лукса да го спрат, затова бе принуден да я изостави в открито море. Последната отсечка от пътуването си премина с надуваемата спасителна лодка и сега имаше мехури по дланите си от веслото.

Цялото тяло го болеше, но това нямаше значение. Бе успял. Съкровището му бе скрито на място, където никой нямаше да го намери. Дори и бреговата охрана. В колана му имаше затъкнат пистолет, в джоба — фалшив паспорт, непроследим. Имаше и мобилен телефон, с който да се свърже със стратега, и достатъчно пари, за да си купи билет за ферибота до мястото на срещата им в Макао. Както лежеше изнурен в прибоя, лицето му се разтегна в усмивка. Никой не трябваше да знае за големия му късмет. Слънцето скоро щеше да изгрее. Когато се добереше до центъра на града, стратегът щеше да шлифова и продаде скъпоценните камъни в джоба му, а с мангизите, които щеше да получи, би могъл да премести съкровището си където си иска. Тъй или иначе, тази находка щеше да промени живота му. Завинаги.

Сабо се изправи бавно и запрати веслото в океана. Когато се убеди, че вълните няма да го изхвърлят обратно на брега, той извади сгъваем нож, разгъна го и сряза лодката. Въздухът излезе от нея със съскащ звук и той избута спихнатите й останки в морето. Никакви следи, никакви доказателства. Дори стратегът нямаше как да не остане доволна.

Извади сапфирите от джоба си, колкото да им се полюбува. Бяха красиви като двайсет и шест замръзнали сълзи, всеки с цвета на океана и е бистротата на полирано стъкло. Анджела щеше да му подпише чек за половин милион евро и да се смята за голяма късметлийка, каза си Сабо. Шлифовани, тези камъни щяха да й донесат пет или десет пъти повече. Но той беше готов да пожертва дела си от парите, ако това означаваше да се махне час по-скоро от тук. Истинските пари бяха скрити в морето. Нямаше да е лесно да убеди Анджела, че останалите двама от екипа са загинали, а той се е отървал невредим. И не желаеше да му се налага да й повтаря безброй пъти тази лъжа. Времето му беше ценно. След като осребреше чека, до един час смяташе да напусне страната.

Или така поне си мислеше.

Шум от мотоциклет наруши тишината и Сабо се извърна, за да види какво става. Звукът идваше от билото на хълма над стръмния склон. Беше слаб, но се засилваше. Видя лъча на фара, който пронизваше мъглата, и се огледа за прикритие. Нито един от близките храсти не беше достатъчно голям. Единствената му надежда бяха крайпътните скали, на десетина метра нагоре по склона. Ако можеше да се добере навреме до там, щеше да залегне зад тях. Нямаше много време, но трябваше да опита. Затича се нагоре през пясъчните дюни и приклекна зад най-близката скала. Ако имаше късмет, мъглата щеше да свърши останалото.