Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Дори по това време на нощта терминалът беше оживен. Макар че всички магазини бяха затворени и със спуснати решетки, тълпи пътуващи се мотаеха насам-натам в салона за заминаващи. В единия ъгъл имаше тумба разчорлени комарджии с омачкани дрехи, в другия — групичка шумни, пияни до козирката корейски бизнесмени, които си крещяха един на друг. Макао е толкова близко до Хонконг, че много туристи не остават да нощуват тук. Последният ферибот потегляше след минути и всички пътници се бяха събрали в чакалнята. Аз се проврях покрай един чистач, който лъскаше пода с парцал. Анджела измъкна от джоба си два билета за ферибота и ми подаде единия.

— Тук се разделяме, хлапе — каза тя. — Не е безопасно да се движим заедно. Полицията разполага с наши описания след престрелката в залива. Може би ще успеем да се измъкнем с новата си дегизировка, но все пак е твърде рисковано да ни виждат заедно. Шансовете ни не са големи.

— Знам — казах аз и преглътнах с мъка.

— Имаш ли резервен паспорт?

— Разбира се — отвърнах аз. — Ти колко имаш?

— Повече, отколкото мога да преброя — отвърна тя. — Ако имаш хонконгски паспорт, ползвай него. Билетът ти е за Цим Ша Цуй. От там можеш да идеш навсякъде. Междувременно аз отивам на континента. Пътувам със същия паспорт, после ще използвам дипломатическите си документи, за да стигна до Ханой. Там познавам пласьор, който може да продаде камъните. След като сделката приключи, ще ти преведа твоя дял.

— Парите не ме интересуват — казах аз. — Кога ще те видя пак?

— Скоро. Обещавам — каза Анджела. — Как мога да те открия? И да ти пратя парите?

— Със сляп имейл — отвърнах аз. — Както винаги.

— Виж, много би ми се искало…

— Разбирам — казах аз. — Да си свършиш работата и да изчезнеш. Това е играта.

— Много би ми се искало да можехме по-често да сме заедно — каза тя. — Толкова време мина…

— Не ми се разкисвай сега. Знам условията.

— Ще се видим скоро. Довиждане, хлапе.

— Чакай — казах аз, като я хванах за ръката, преди да бе успяла да се обърне и да си тръгне. — Преди да се качиш на някой от тия кораби и да изчезнеш отново, искам да ми кажеш каквото ми обеща.

Тя ме изгледа смаяна.

— И какво беше то?

— Как успя да се измъкнеш от Куала Лумпур преди шест години?

— С отвличане на вниманието — усмихна се леко тя. — Когато полицаите хвърлиха зашеметяваща граната по бронирания камион, аз се скрих зад една от патрулните им коли. По това време ти вече беше побягнал и те тичаха подире ти. Докато гледаха в другата посока, аз се отървах от пистолета и просто си тръгнах. Бяха твърде заети с теб, за да се занимават с мен.

Не казах нищо.

— Ти си моето прикритие, хлапе — каза Анджела. — Винаги си бил.

Тя ми махна още веднъж за сбогом, после се смеси с тълпата прииждащи туристи. По високоговорителите прозвуча гръмко съобщение на китайски език. Млада жена с куфар на колелца се блъсна в мен. Извърнах се само за миг и когато погледнах отново след Анджела, нея вече я нямаше. Огледах се във всички посоки, но тя сякаш се бе изпарила, сякаш се бе разтворила в морето от лица.

Усмихнах се и преметнах сака през рамо.

Чувствах се като пребит. Краката ме боляха, шията ми беше като заровена в жарава. Не след дълго на светлинното табло обявиха и моя ферибот. Тръгнах по стрелките към кея и се качих на борда. Намерих мястото си и седнах. Обзе ме мощна вълна на изтощение. Не бях ял истинска храна от дни, не бях спал още по-отдавна, но въпреки болката се чувствах великолепно. Затворих очи и се отпуснах назад върху облегалката, ухилен до уши. Докато капитанът четеше последните съобщения по уредбата, аз гледах през прозореца към водите на залива. Вълни се разбиваха в борда под илюминатора и обливаха стъклото с пяна. Някъде в далечината, зад хоризонта, светлините на огромния град трептяха като златен прах.