Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Бам!

Пистолетът му гръмна в мига, в който паднахме на пода. Беше съвсем близо. Блесна ярка светкавица, после всичко утихна, докато във въздуха около нас се сипеха парченца стъкло. Лорънс беше отдолу, главата му се отметна назад, попаднала върху изправено парче стъкло, и изведнъж шурна още кръв. Пистолетът му се плъзна по пода и се скри под канапето, на което беше седял.

Опитах се да посегна към него, но дори със забитото в тила си стъкло Лорънс нямаше намерение да напуска играта. Той заби лакът в черепа ми, най-отгоре, точно където се събират челната и теменната кост. Сигурно това ме е зашеметило, защото, като се опомних, той ме бе възседнал и на свой ред посягаше за пистолета. Аз го сграбчих за лицето, за да го удържа, и успях да бръкна с пръст в раненото му око. Той изрева от болка, но единственото, което чух, бе пищенето в ушите ми, когато юмрукът му се стовари в долната ми челюст с такава сила, че зъбите ми изтракаха. Последва нов удар и аз го хванах за китките, но той беше твърде силен за мен. Грабнах парче стъкло от пода и го забих с все сила в ахилесовото му сухожилие. Това го спря временно, но ръкавицата ми беше хлъзгава от кръвта и аз изпуснах стъклото. Той се претърколи настрани и отново си разменихме местата.

Застреляй го! Сега ти е паднало.

Повдигнах ризата си и с един замах отлепих малкия револвер от гръдния си кош. Тиксото отнесе и част от космите ми, но в този момент усещах само болката в рамото си. Преди да бях успял да се прицеля обаче, той се опита да ми го отнеме. Няколко секунди се борехме, докато го ударих с чело в лицето, оръжието гръмна и при отката отхвръкна на метър встрани. Трябваше да си го взема. Обърнах се с гръб към Лорънс и се хвърлих към револвера.

Но Лорънс имаше още козове в ръкава.

Той вдигна хотелския телефон от пода и изтръгна кабела от стената. Преди да бях изминал и педя, той скочи върху мен, уви кабела около шията ми и го задърпа с всички сили. Опитах се да го отблъсна, но кабелът се вряза в плътта ми, причинявайки ми неописуема болка. Опитваше се да ме задуши. Краката ми се подкосиха и паднах на колене на метър от оръжието. Кабелът спираше кръвообращението ми, смачкваше трахеята ми.

— Шшшт, тихо сега — каза той. — След малко всичко ще приключи.

Инстинктът ми казваше да махна този кабел от шията си, но това беше загубена работа. Телефонният кабел е извънредно здраво нещо и не може да се скъса току-така, а и Лорънс беше много по-силен от мен. Опитите да разхлабя примката с ръце щяха да ми спечелят най-много няколко секунди, като вероятно щях да си счупя и пръстите. Ако се опитах да го съборя по гръб, той щеше не само да ме държи с ръце за шията, а и да блокира краката ми със своите. Това ми оставяше една-единствена възможност. Ако се докопах до оръжието, имах шанс да остана жив.

Продължавах да се влача по корем напред по мокета сантиметър по сантиметър, но Лорънс опъваше кабела толкова силно, че спираше притока на кръв в мозъка ми. Каротидната ми артерия пулсираше, след секунди щях да загубя съзнание. Край на играта. Не можех да дишам, причерняваше ми пред очите. Ето! Малкият револвер на Ботиста беше само на половин метър от мен, до минибара. Протегнах докрай ръка, но пак не можах да го стигна. С последни сили се оттласнах още напред, докато го докопах за цевта и го придърпах към себе си. Беше зареден и готов.

Хайде! Можеш!

Вдигнах револвера и го насочих през рамо към лицето на Лорънс. Часът на истината бе настъпил. Усетих нещо топло да капе по врата ми. Ушите ми пищяха. Ярка бяла светлина. Не се обръщай назад.

И тогава натиснах спусъка.

Блесна нова светкавица и ушите ми запищяха още по-силно. Куршумът разкъса бузата на Лорънс и го отметна назад, но не го уби. Дулната искра опърли страната ми. Телефонният кабел се скъса, свободният му край изплющя като камшик около врата ми и ме перна през рамото. В следващия момент вече лежах по гръб, разкъсван от болка, отчаяно опитвайки се да поема въздух в дробовете си. Кабелът се беше врязал в шията ми, но не бе прекъснал някой жизненоважен орган. Бях жив, дявол да го вземе! Махнах остатъка от врата си и се задавих в кашлица, после отново започнах да дишам. Всяко най-малко движение изгаряше тялото ми като жарава.

Лорънс се изправи като пиян. Изпод превръзката на окото му се стичаше кръв. Лейкопластът се беше отлепил от едната страна и в раздразнението си той смъкна с един замах цялата превръзка. Вече напълно съвзел се от шока, аз насочих револвера към него и стрелях. Бам! Но стаята се въртеше около мен и пропуснах целта с близо метър. Натиснах отново спусъка, но барабанът заяде в тиксото, с което го бях залепил за гърдите си, и не се превъртя.