Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Лорънс, който усещаше, че това е последният му шанс, се нахвърли като лъв върху мен и заби рамото си в гръдната ми кост. Превит на две върху гърба му, аз го цапардосах с дръжката на револвера, колкото ми държаха силите, но той сякаш не усещаше болка. Докато го удрях отново и отново, той ме изблъскваше назад. Спънахме се в основата на водопада. Стиснах зъби и се опитах да му нанеса един последен удар с револвера, като се целех в мекото на гръбнака непосредствено под основата на черепа.

Ударът, нанесен с всичките сили, които ми бяха останали, го откъсна от мен, но вече бе късно.

Бяхме стигнали до басейна и миг по-късно усетих краката си на ръба. Докато падахме надолу, протегнах ръце към него, но успях да хвана само яката на ризата му. Когато тя се скъса, и двамата се строполихме във водата. Мрак. Оръжието се изплъзна от ръката ми и аз отчаяно заплясках наоколо, за да се заловя за нещо. Ръката ми докосна за момент стената на басейна, но се изплъзна.

Вместо това се хванах за Лорънс. Сграбчих го за тила и натиках палеца си докрай в раненото му око. Никога преди не бях чувал такъв писък — някакъв див, нечовешки звук, идващ сякаш от преизподнята. Определено не ми пукаше за него. Болката го зашемети достатъчно дълго, за да напипам дъното с крак и да се изправя. Водопадът плющеше по раменете ми. Лорънс ме хвана за ръцете и се опита да ме отхвърли назад, но аз за нищо на света не се пусках от него. Всичката болка на света, самият дявол не можеше в този момент да ни раздели.

— Да ти го начукам, Утис, да ти го… — изхърка той.

В този момент аз потопих главата му във водата. Той махаше бясно с ръце, дереше с нокти, риташе с крака, но аз бях обвил ръце около шията му в желязна хватка, сама по себе си достатъчна, за да го задуши. Дръпнах главата му още по-дълбоко във водата и я задържах долу. Краката му ритаха безпомощно, но си личеше, че силите го напускат. Аз обаче не отстъпвах. Наврях палеца си още по-навътре в очната му ябълка и той се сгърчи като змия от болки. Устата му се разтвори и отвътре изскочиха мехурчета. Вода нахлу в дробовете му, писъците му се чуваха на повърхността като приглушено гъргорене. Бяхме толкова близо един до друг, че виждах как струята кръв от окото му се смесва с водата около нас като сметана с кафе. Басейнът почервеня. Гръдният му кош се триеше в моя, докато ръцете му се бореха със смъртната ми хватка. Гневът и силата изтичаха от тялото му, постепенно и изражението му се промени. Ако допреди миг ми бе изглеждал като някакво чудовище, сега беше просто уплашен. Гледаше ме умоляващо със здравото си око. Просеше милост. По изключение приличаше на човек, като мен.

Докато държах главата му под водата, усетих как черепът ми се изпълва сякаш с хладен въздух. Всичките ми емоции изтекоха с кръвта му. Всичко изведнъж стана просто и ясно, черно и бяло.

След още няколко секунди мускулите на Лорънс се отпуснаха и той спря да се гърчи. Аз бавно отпуснах хватката си и трупът му отплува настрани в басейна. Вдигнах глава нагоре, подложих лицето си под топлите струи на водопада и затворих очи.

Всичко приключи.

Избутах трупа встрани, после изпълзях до ръба на басейна и поех няколко пъти въздух, жадно и дълбоко. Гърлото ми все още беше свито и стаята се въртеше пред очите ми. Още по-зле: всеки момент щеше адски да ме заболи главата, а ръцете ми бяха изтръпнали и не ги усещах. Когато най-после излязох на четири крака навън, се закашлях толкова силно, че почнах да плюя червеникава слуз.

Изтръгнах ножа от рамото си. От раната бликна малко кръв, но едва усещах болка. От адреналина виждах всичко сякаш в мараня, едновременно далечно и на фокус. Когато докоснах мястото с пръсти, те се оцветиха в яркочервено. Но поне можех да дишам. Веднъж да се махнех от тук, всичко щеше да е наред. Хванах се за едно прекатурено кресло и се изправих на крака, като тихо ругаех.

Дори в перфектно обезшумен апартамент като този, шумът от изстрели не можеше да се скрие напълно и някой добър самарянин вероятно вече говореше по телефона с хотелската охрана. Ако имах късмет, разполагах с две минути, максимум.

Нужен ми бе път за бягство и за целта трябваше да си възстановя по памет плана на хотела. Обикновено си представям така добре мястото, където се намирам, че то се появява като карта в съзнанието ми, но този път от главоболието всичко ми беше като в мъгла. Прехвърлих наум избора, който имах, започвайки от аварийното стълбище в края на коридора, близо до редицата асансьори. Ако сте попаднали в капан в хотел обикновено това е умният ход. Малко хора използват аварийните стълбища, така че няма кой знае колко охранителни камери, а и най-често те водят към изход, който извежда директно на улицата. Но този път аз бързо отхвърлих тази възможност. Сградата беше на повече от четиресет етажа, а аз бях на последния. Дори да хукнех надолу по стъпалата, щяха да минат десет минути, ако не и повече, докато стигна до партера. През това време и най-загубените охранители на казиното биха се сетили какво се е случило и биха изпратили екип да ми отреже пътя. Трябваше да се махна от тук веднага.