Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Дракона седеше на стола си, без да обелва дума. Вдигна една от пачките, разлисти банкнотите, помириса ги.

— Тези контрабандисти пренасяха със себе си и последния долар, който някога си им платил — каза Анджела. — Това беше големият им удар.

— Пренасяли са пари — каза старецът.

— Моите пари — каза Анджела. — Готова съм да те компенсирам за всеки долар, който си загубил от тази сделка, но нито цент повече. Предполагам, че останалите сапфири, които си купувал, са били истински, така че си си взел своето. Пито-платено. Ще задържа по-голямата част от сумата, понеже ти направих услуга. Убих контрабандистите, иначе щяха да те ограбят и да изчезнат с милионите си. Мислиш, че ти си прецаканият тук? Не. Ти си в моето положение. Но в крайна сметка ще излезеш на печалба.

Тя бутна купчината към него, няколко пачки се изсипаха в скута му.

— Наречи го обезщетение. Или подарък от мен за теб в знак на добра воля. Скрила съм още пет милиона в едно казино в центъра, които съм готова да ти предам, само кажи. Всичко съм обмислила. Парите са в куфар, който съм дала на гардероб под един от псевдонимите си. След като резервацията ми изтече, рецепционистът ще позвъни на номера, който съм оставила при тях. Този номер може да е и на твоята кръчма. Когато се обади, ще ти каже кога и къде да вземеш куфара. Така ще ти се плати и никога няма да се наложи да те виждам отново.

— Защо да не те убия още сега и да чакам обаждането?

— Защото още не съм им казала номера ти — отвърна Анджела. — Когато се махна по-далече от този град, ще им позвъня и ще им го дам. И ти ще чакаш парите да пристигнат. Може да е утре, може да е и след месец. Няма значение, защото, когато стане, аз ще съм на другия край на света. И отново няма да се познаваме. Ако ли пък умра или ме заловят, разговорът никога няма да се проведе. И ти никога няма да научиш в кой хотел е куфарът, нито под кой псевдоним съм регистрирана.

— А какви гаранции имам аз, че ще спазиш уговорката ни? Че няма просто да отлетиш нанякъде и да вземеш всичките пари със себе си?

— В такъв случай ти изобщо не разбираш защо съм тук.

— И защо си тук?

— За да сключа мир — каза Анджела. — Парите са моята застраховка. Ако не се обадя в хотела, тези пет милиона отиват за най-добрия поръчков убиец, когото познавам. Най-отгоре има бележка с твоите координати. Знаеш ли колко трупа могат да се купят с пет милиона? За толкова пари мога да погреба цялата ти фамилия. Разбира се, не искам да се случи, също както и ти, защото, ако се стигне дотам, ще означава, че аз съм вече мъртва или скоро ще бъда. Но все пак нека това да е моето възпиращо ядрено оръжие. Взаимно гарантирано унищожение. Ако моите хора умрат, умират и твоите, и то по десет твои за един мой.

— Заплашваш ли ме?

Тя вдигна пистолета в ръката си.

— Не е ли очевидно?

— Аз платих повече от пет милиона за тези стъкълца.

— Хубаво, ще ти бутна още един милион — отвърна Анджела. — Хайде, нека са два. Ще си получиш твоето, както ти казах. Наречи го подарък за вдовицата на загиналия ти служител или жертва на олтара на напомпаното ти его. Все ми е тая. Искам просто да изчистя всичко между нас. Никакви трупове на пазара повече. Никакви куршуми в главата.

— Наистина ли си готова да платиш толкова пари само за да те оставя да си тръгнеш? — попита той.

— Да — отвърна Анджела. — А аз теб да си ловиш рибата.

Тя усети как се завъртяха невидими колелца в главата му. Човекът обмисляше трескаво предложението й. Един милион долара са в състояние да впечатлят всекиго. А седем милиона? Още повече. Слава богу, каза си Анджела, че е сляп и не вижда серийните номера.

— Мисля, че можем да се договорим — заяви накрая старецът.

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Огледах Лорънс още веднъж от главата до петите, после поех ръката му и я разтърсих. Хватката му беше неприятно силна, освен това той приближи главата си към мен. Какво става? запитах се аз. Тайни ли ще си разменяме?

И тогава той ме прободе с макетен нож.

Дръпнах се инстинктивно от пронизващата болка. Сигурно го бе държал скрит в дланта си, защото не бях забелязал нищо. Беше бърз като светкавица — едно внезапно движение и в следващия миг ножът стърчеше от рамото ми. Сигурно се бе целил в шията. Пет сантиметра по-нагоре и щеше да среже югуларната ми вена.

Реагирайки по инстинкт, аз го цапардосах в носа със свободния си юмрук, което беше достатъчно, за да пусне здравата ми дясна ръка. Изблъсках го назад, преди да бе успял да измъкне ножа от рамото ми и да се пробва отново в шията. Той се олюля от удара. Последва дясно кроше, от което хрущялът в носната му кухина изпращя и синусите му се отвориха. Шурна кръв. Докато отстъпваше назад, олюлявайки се, аз се възползвах от предимството си. Разярен от изгарящата болка, се нахвърлих върху него с цялата си сила. Той вероятно бе очаквал да се дръпна назад, така че го сварих неподготвен. Не е лесно да се хвърлиш върху някого, застанал в непосредствена близост до него, но в случая имах едно важно предимство: центърът на тежестта му беше около две педи над моя. Това означаваше, че ако го блъснех с цялата си телесна маса, колкото и малка да бе тя в сравнение с неговата, можех да го прегъна на две и да го съборя на пода. Мобилизирах всичките си сили, сграбчих го за хълбоците и двамата с рев се стоварихме върху стъклената масичка.