Роджер Хоббс - Игри на изчезване

— И защо трябва да ме интересува откъде са парите?

— Защото те са причината да съм тук сега. Да сме и двамата тук.

— И така, за кого, по дяволите, работиш? — попитах аз; изведнъж усетих устата си суха.

— За правителството на Мианмар.

Настъпилата тишина бе нарушена от вой на полицейска сирена някъде в далечината. Изображенията на видеоекрана отново се смениха, потапяйки стаята в почти пълен мрак.

— Ти си наемник — казах аз.

— Аз съм частен подизпълнител на военни поръчки — каза той. — Вече няма правила, господин Утис. Няма граници. Няма гражданство. Правителствата имат нужди и желания, готови са да платят много на всеки който може да им свърши работа. Последните шейсет години Мианмар е в състояние на постоянна война. Северните щати не искат да имат нищо общо с южните. Независими наркоармии патрулират пътищата в открити камиони. Китайците полагат усилия, за да не допуснат насилието да се разпространи през границата, но невинаги успяват. И тук се намесват такива като мен. Аз съм в състояние да предоставя жизненоважна услуга. При това не съм обвързан с национален флаг.

— От кого получаваш нарежданията си? От полковник? От генерал?

— От един глас по телефона — каза Лорънс. — И от номер на банкова сметка.

— Значи става дума за пари. Убиваш за онзи, който плати най-много.

— Да — отвърна той. — Но ти не би ли предпочел да убиваш за някоя държава, отколкото да крадеш от нея?

Не отговорих.

— Защото ти точно това направи, господин Утис. Открадна държавна тайна, нещо, което може да срине цели нации, ако излезе наяве. Да разбие Златния триъгълник. Да създаде международна криза. Да въвлече най-голямата военна сила, която светът някога е познавал — Америка — в сухопътна война в Азия. Ти имаш ли представа колко фалшиви американски пари се намират в обращение в света понастоящем? По оценки на тайните служби — по-малко от осемдесет милиона долара общо. Това означава, че в момента ти държиш в ръцете си, грубо казано, двайсет процента от тях. Тези фалшиви банкноти стават за едно-единствено нещо. Те са политически символ, предназначен да предизвика международен скандал. Преди да пристигнат тук, група хора ги превозиха с камион през цял Мианмар, като оставиха смърт и опустошения след себе си. Защо? Защото тези пари не са за харчене. Те не са дори и за трупане на богатство. Те са психологическо оръжие.

— Кой ги е произвел?

— Откъде да знам? Китайски шпиони? Отцепници от непризнатата държава Шан? Какво значение има? — каза той. — Които и да са, те искат Америка да смачка Мианмар. И аз съм тук, за да не допусна това.

— Не ме интересува твоята война — казах аз. — Дошъл съм, за да сключим сделка.

— Не — отвърна онзи. — Дошъл си, за да спасиш живота на една жена.

Клубът, Северен полуостров, Макао

Анджела седна от другата страна на масата срещу стареца, пусна чантата в краката си и спокойно остави пистолета отстрани до сапфирите. Бойците му я наблюдаваха внимателно, готови да реагират на всяко погрешно движение. Мъжът, когото бе повалила на земята, скимтеше от болка, хванал в шепа счупения си пръст, и се поклащаше напред-назад.

— Предполагам, че знаеш коя съм — каза тя.

— Знам — отвърна Дракона. — Издирваме те от часове.

— Ами… ето ме. По-рано тази вечер си сключил сделка с колегата ми, вярно ли е?

— Да.

— Значи така постъпваш ти? Когато не можеш да сключиш честна сделка, вземаш заложник и заплашваш да го убиеш?

— Не съм вземал никого за заложник — заяви старецът. — Поканих твоя човек и той дойде по собствено желание.

— А горилата, която прати след него? — настоя Анджела. — С пистолет в колана? Това какво беше?

— Твоят човек го е застрелял хладнокръвно на улицата. Няма прошка за такова нещо.

— Ти какво си очаквал, дявол да го вземе? — отвърна тя. — Аз съм в твоя град, играя по твоите правила.

Старецът мълчеше.

— Слушай сега — каза тя, като посочи с глава мъжа, който се гърчеше на пода. — Какво би направил, ако взема да го гръмна? Ще имаш ли нещо против?

— Ще те убия на място — отвърна той.

— Значи разбираш как се чувствам аз — каза Анджела. — Око за око, зъб за зъб. Това е правилото. Единственото, от което се интересува тъпата ти триада, нали така? Единственото, което хората уважават. Така че според мен мъртвият ви войник няма никакво значение. Трябваше да помислите за последиците, преди да ме притискате така. Аз ги знам. Никой няма право да ме изнудва чрез хората ми, без да получи куршум в главата. Вие удряте, ние отвръщаме. Ако продължавате да ме притискате, ще има още трупове. Щом така ще играем, по-добре да вадим още сега оръжията и да се изпозастреляме тук, на място. Веднага. Питам те: това ли искаш? Защото положително ще убия поне двама от вас, преди да ме застреляте.