Роджер Хоббс - Игри на изчезване

— Откъде ви намират такива загубеняци? — рече подигравателно тя. — Дали са ти пушка, а ти дори не знаеш как се държи.

Анджела го вдигна с двете си ръце от пода и изви ръката му зад гърба. Той понечи да извика за помощ, но тя измъкна пистолета от колана си и го цапардоса по главата. От този момент нататък той рухна физически и дори не помисли да оказва повече съпротива. Само виеше и се гърчеше от болки. Счупен пръст на ръката, избити предни зъби и леко сътресение на мозъка са в състояние да приведат едър и силен мъж в състояние на безпомощност. Тя го хвана за болния пръст, изви ръката му зад гърба и той вече беше неин. Номерът е ръката да се извие колкото се може по-нагоре зад гръбнака. По този начин се обездвижват всичките й стави, включително раменната. И боли зверски, затова полицаите толкова обичат тази хватка. Мъжът утихна и омекна като пластилин в ръцете й. Със свободната си ръка тя вдигна кожената чанта от пода и отново я преметна през рамо.

След това остана на място и зачака.

Минаха няколко безкрайни секунди. Ако онези щяха да нападат, сега бе моментът. Изстрелът от пушката сигурно бе възвестил пристигането й на всички членове на триадата в целия квартал. Тя обърна мъжа с лице към вратата на кухнята. Ако през онези червени завеси нахлуеха други гангстери, щеше да го използва като жив щит. Анджела присви леко колене, за да се приготви за нападението.

Нищо не последва.

Трийсетина секунди не се случи абсолютно нищо. Не се чуваше никакъв звук. След още секунда-две тя подкара мъжа пред себе си и през завесите влязоха в кухнята. На масата седяха двама души, които сякаш я очакваха. Единият беше възрастен човек с дебели лещи на очилата. До него беше седнал някакъв гигант с прерязана гладкоцевна пушка. До вратата имаше трети мъж — дребничък, с костюм, който никак не му стоеше добре.

В момента, в който Анджела влезе в кухнята, огнестрелните оръжия се вдигнаха нагоре. Бодигардът вече беше подпрял пушката на тялото си, за да посрещне отката, понеже на него не му бе нужно да се цели. Облакът от сачми щеше да е предостатъчен, за да я отнесе, както и всеки друг, който се случеше на метър вляво и вдясно от нея.

Тя го измери с поглед, бутна заложника си на пода и попита:

— Кой от вас взе на работа тоя мухльо?

— Аз — отвърна старецът.

— Хубаво — каза тя. — Тогава тия са за теб.

Тя пристъпи напред, извади от джоба на сакото си кадифена торбичка, не по-голяма от юмрука й, и я хвърли на масата.

От нея се посипаха две дузини красиви сапфири с цвета на океана.

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Човек усеща, когато в главата му е насочен пистолет. Това е един вид инстинкт, както когато още от прага на тъмна стая знаеш дали в нея има някой или когато доловиш нечий поглед през улицата. Космите на тила ми леко се изправиха. Усещах врага си, застанал зад мен, без да можех да го видя. Чувах тихото му равномерно дишане. Свалих пистолета надолу, но иначе не помръдвах. Бях му в ръцете.

Изругах наум. Този човек се оказа дяволски хитър. Да използва отрязана човешка глава, за да отвлече вниманието ми? Или онзи номер с посипаните стъкла по пода? Всичко при него беше обмислено, просто и елегантно. Беше ми заложил капан и ме бе изчакал да падна в него.

Вдигнах ръце, понеже валтерът беше станал безполезен. Пръстът ми дори не беше на спусъка. Дори ако по някакъв начин успеех да залегна, без врагът ми да ме простреля, щеше да мине част от секундата, преди да успея да се прицеля в тъмното. А в една престрелка част от секундата е равносилна на човешки живот. Пистолетът в ръката ми щеше да ми помогне точно толкова, колкото и ако беше от стиропор.

— Ти си онзи, който отговори на телефона — казах аз. — Очевидно.

— А ти си онзи, който стреля по мен — отвърна той. — Отначало си помислих, че ще представляваш проблем, но явно съм грешал.

— Дойдох да говорим — казах аз.

— Не се съмнявам — рече той. — Сега, като съм ти опрял пищова в главата, в твой интерес е да говориш. И да се учиш от грешките си. Много ми беше лесно да те преметна. След като влезе в стаята, ти едва благоволи да се огледаш.

— Стори ми се, че те видях — казах аз.

— А ето какво се получи накрая.

Рекламата на видеоекрана отново се смени, заливайки помещението с бледа светлина. Видях отражението на нападателя си в стъклото на прозореца, но не можах да различа много подробности. Пистолетът му беше автоматичен, със заглушител. Самият той беше висок, добре сложен, със светла кожа. Рус. Европеидни черти. Макар да не ги различавах добре, не ми бе и нужно. На лявото си око имаше бяла превръзка.