Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Стратегът разкопча колана на полата си, която се разгъна и се превърна в дълга черна рокля. Свали колана и го мушна в чантата. Съблече якето си и го обърна наопаки; памучният плат отстъпи място на скъпа бяла кожа. Свали очилата и кафявата си перука и отдолу се подаде буйна руса грива.

Само за секунди от келнерка, която си отива вкъщи след работа, заприлича на богата наследница, тръгнала на лъскаво парти.

Не само външният й вид се промени. Държанието също. Има стотици малки неща — изражение на лицето, маниери, движения на тялото, — които правят един човек уникален. А тя бе в състояние да манипулира всичко това според волята си. С всяка изминала крачка Анджела сякаш се състаряваше с по една година. Стойката й се изправи, тя вдигна горделиво глава. Ръцете й не изглеждаха вече толкова силни, крачките й станаха малки и деликатни. Стисна чантата си под мишница, сякаш се боеше някой да не й я отмъкне. Чертите на лицето й се отпуснаха, тя пренесе тежестта на тялото си към пръстите на краката, за да подчертае високия си ръст. Като цялостен ефект изглеждаше не просто състарена с десет години, но и значително по-слаба и по-висока от обикновено. Когато зави зад ъгъла и пое към бижутерийния магазин, вече се бе превърнала в напълно различна жена.

Бе станала Оксана Тимошенко.

Това не беше просто името, отпечатано върху украинския паспорт на дъното на чантата й. Не, тя беше кралицата майка на украинска стоманодобивна империя. През годините след разпада на Съветския съюз покойният й съпруг бе откраднал милиарди от държавата и оттогава тя прекарваше времето си между тузарските хотели и елитните казина на планетата. Държанието й беше особена смесица от авторитет и уязвимост, издаващи безграничното й богатство и привилегии. От чантата си извади диамантен пръстен и незабелязано го нахлузи на пръста си. Това беше нейният неотменим завършващ атрибут — в края на краищата никоя жена с нейния социален статут не би си подала носа на публично място без диамант. В Макао бижутата са всичко. Те са неразделна част от местната култура. Сиатъл има своите кафенета. Ню Йорк — своите пицарии. Париж — своите пекарни.

Макао има бижутерийни магазини. А този беше най-ужасният от всички.

„Камъчета от Стария свят“ беше обикновена дупка в стената, водеща към сутерена на мръсен и занемарен блок в една от най-западналите части на остров Тайпа, само на няколко преки от мястото, където я чакаше паркираната лимузина. Приличаше повече на заложна къща, отколкото на бижутериен магазин, и с основание. Всичко изложено на витрината беше втора или трета ръка, а цените бяха абсурдно високи. Счупен „Ролекс“ се продаваше за двайсет хиляди евро. Сребърен годежен пръстен с диамант един карат — за два пъти повече. Магазинчето беше затиснато между караоке бар и отдавна затворена китайска закусвалня със заковани прозорци. Витрината му се осветяваше от неонов знак на долар и синя луминесцентна тръба, усукана да наподобява шлифован диамант. Когато Оксана бутна вратата, отвътре издрънка звънец.

Тя мина покрай рафтовете с безбожно скъпи бижута. В дъното млада жена с европеидни черти — пласьорката на крадени скъпоценни камъни — се беше надвесила над малка масичка с инструменти и пушеше цигара. Когато видя Оксана, тя загаси цигарата си, изключи електрическия шмиргел, с който работеше, и се изправи да я посрещне.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Да — заяви Оксана с безупречен украински акцент. — Идвам във връзка със сапфирите.

— С вас ли говорих по телефона?

— Да.

— Добре — кимна жената. — Аз съм Елишева. Носите ли камъните?

— Още не. Пристигат по куриер. До няколко часа трябва да са тук, ако не възразявате да постоите будна.

— Аз така и така съм будна — каза жената. — И без това спя само през деня. Куриерът ви надежден ли е?

— Засега не ме е разочаровал.

— Хм — въздъхна Елишева. — Е, добре.

— Става дума за двайсет и шест сапфира с различни размери — заяви Оксана. — Искам ги шлифовани и полирани колкото се може по-скоро. Вие знаете как да извлечете максимална стойност от суровия материал. Само да няма някакви тайни знаци, нещо, което да отведе клиента обратно до вас.

— Както кажете — отвърна Елишева. — Но първо, елате да ви покажа нещо.

Тя извади от джоба си неголям предмет, увит в амбалажна хартия, и го плъзна през плота към Анджела. Вътре имаше малък диамант с размери приблизително на глава на топлийка. Оксана го вдигна с пинцетите и го разгледа внимателно през лупа. Беше бистър и блестящ като слънчев лъч. Дъхът й спря. Само от вида му усети опиянение, сякаш бе взела наркотик. Трудно е да се обясни какво точно изпитваше в този момент, но беше някаква смесица от възторг, преклонение и печал. Един перфектен диамант не е само красота — той е обезсмъртено съвършенство. Всичко на този свят рано или късно загива. Хора умират, цивилизации се разпадат, реки подкопават планини и ги превръщат в прах. Докато един диамант не просто символизира вечността, той е самата вечност. Един правилно шлифован камък ще изглежда по същия начин и след сто, и след хиляда години. Дълго след като тези две жени нямаше да са между живите, дълго след като споменът за тях изчезнеше от лицето на Земята, този диамант щеше да е също толкова красив, колкото и сега. За жена без име и семейство самото докосване до него беше допир с нетленността. Оксана кимна и постави малкото камъче обратно на плота.