Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Холмс се беше извърнал очаквателно към него.

— Какво, по дяволите, ще правим с това?

Сабо Пак не отговори. Той мълчаливо измъкна беретата от колана си и го застреля в главата.

Холмс беше мъртъв още преди тялото му да се строполи на пода. Изстрелът отекна над водата като далечна гръмотевица. Гилзата издрънча на палубата и се търкулна към каютата. Капитана видя случилото се, но не разбра какво точно става. Остана замръзнал на мостика, докато Сабо не откри огън по него.

Първият куршум накара плексигласа да се напука като паяжина на половин метър пред лицето му и това го подсети да залегне. Не беше въоръжен. В края на краищата той беше само карачът. Най-близкото оръжие беше пушката на Сабо от далечната страна на кораба, където я бе оставил на палубата с дръпнат назад затвор. Капитана се втурна като луд към нея.

Сабо се запъти спокойно към рибарския кораб с протегната напред ръка, изстрелвайки куршум след куршум по стареца. Куршумите пробиваха плексигласа, рикошираха от металните стени, разбиваха на парчета бордните уреди или потъваха в дъските на палубата. Един профуча на сантиметри от главата на Капитана и продължи полета си в нощното небе.

Капитана бе пробягал близо пет метра, когато един куршум го улучи в гръдния кош, но от дясната страна, противоположно на сърцето. Той направи още една-две крачки, преди да се строполи на дъските, едва на педя от пушката, и се заизвива от болки, притиснал с ръце раната. Белите му дробове се пълнеха с кръв.

Без да бърза, Сабо мушна беретата в колана си и небрежно скочи обратно на кораба. След като се увери, че Капитанът е напълно безпомощен, отиде до мостика и изгаси всички бордни уреди. Старецът го следеше с поглед, докато кръвта му изтичаше върху палубата. С всяко плитко, мъчително вдишване от раната му излизаше гъргорещ звук. От устата му блъвна розова пяна и се стече по брадичката. Сабо постоя известно време, надвесен над него, после приклекна и приближи ухо.

Капитана се напъваше да каже нещо, но от устата му излизаше само хъркане.

Сабо поклати глава.

— Не можеш да говориш, а? Така е при рана в гръдния кош. Сега дробовете ти ще се напълнят с кръв. Давам ти около десет минути.

Капитана го гледаше умоляващо.

Сабо погледна часовника си, после се взря в очите му.

— За жалост, не разполагам с десет минути.

Той се наведе, вдигна пушката, опря дулото в главата на Капитана и го застреля. Спря се, колкото да избърше пръските кръв от якето си, после извади стария пълнител и вкара нов. Изстреля всички патрони в корпуса на кораба, под ватерлинията, за да проникне вода вътре. След като приключи, захвърли пушката в морето. Помпите щяха да се включат и да забавят потъването, но не за дълго. След час рибарското корабче щеше вече да се носи към дъното на океана.

Сабо знаеше, че не бива да оставя нищо след себе си. Нищо, което да свидетелства за разигралата се нощна драма. Могъщи хора щяха да търсят онова, което той сега се готвеше да открадне. Може би никога нямаше да се откажат от търсенето. Сабо знаеше, че те ще бъдат неумолими, но знаеше също, че си струва. Ако успееше да им се изплъзне, щеше да има всичко, което си пожелаеше. Да живее в лукса, за който винаги бе мечтал. Сабо знаеше, че не бива да оставя свидетели. Никакви съучастници. Никакви следи.

Трябваше да изчезне.

Той скочи обратно на яхтата. В този момент видя цялото си бъдеще, всичко, което му предстоеше оттук нататък. Щеше да изхвърли труповете, после да се обади на стратега, за да й каже, че другите двама са загинали в престрелката. Да повреди радиостанцията на яхтата и проследяващото й устройство, за да не може да бъде издирена. Да се добере с нея до най-близкото пристанище, където да разтовари съкровището си, и да я потопи. Съкровището беше твърде тежко, за да пътува с него, затова щеше да се наложи да го скрие някъде. Стратегът щеше да продаде сапфирите, а след като Сабо получеше своя дял, щеше да пътува, накъдето му видят очите. Колкото се може по-далече. Да се скрие в някое отдалечено кътче на света, ако трябва с години, докато стане време да си прибере онова, което му принадлежи. Защото си струваше. Всичко това си струваше.

От този момент нататък Сабо Пак беше най-богатият човек, когото някога бе познавал.

Остров Тайпа, Макао

Стратегът се стресна от сърдитото вибриране на сателитния телефон. Почти цялата нощ бе прекарала на задната седалка на лимузината си под един мост в Стария град, като ту се унасяше в дрямка, ту се събуждаше. Когато най-после телефонът й иззвъня, тя разтърка очи, за да прогони съня, и извади апарата от стойката за чаши на средната конзола между седалките. Преди да го отвори, се пресегна и запали лампата за четене.