Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Сабо беше на ръба на мощен оргазъм. Насладата, която се разливаше по вените му, не можеше да се сравни с нищо друго. Всичкият секс, дрога, пари и музика на света бледнееха пред удоволствието от току-що отнетия човешки живот. Тялото му потрепери от екстаз. Той дръпна още веднъж затвора, изхвърли предишната гилза и вкара нов патрон в цевта.

И зачака.

Въображението му се беше развихрило до краен предел. Представяше си как другите контрабандисти на борда внезапно се бяха разбудили от трясъка на пушката му. Ако бяха по-умни, щяха да изчакат вътре, може би дори да се опитат да определят посоката на изстрелите, преди да излязат на палубата, за да отвърнат на огъня. Но рано или късно щяха да си подадат носовете навън. Любопитството в крайна сметка щеше да надделее. А когато се покажеха, Сабо щеше да е готов. Той постави кръста на оптическия си мерник по средата на вратата, на трийсетина сантиметра вдясно и на една педя нагоре от бравата. Всеки, който се опиташе да отвори отвътре, щеше да се озове в зоната на прицела. Сабо бавно издиша, вдиша и задържа въздуха в дробовете си. Очакването беше непоносимо. Току-що бе убил трима, но това не му стигаше. Беше жаден за кръв. Показалецът му нетърпеливо потропваше по предпазителя на спусъка.

Холмс пък се радваше на отсрочката. Шумът от изстрелите го бе разтърсил до дъното на страхливата му душа и той седеше, опрял гръб на корпуса в кораба като изпаднал в кататония. Лошото беше, че го бе очаквал. Всеки път ставаше така. Преди всеки банков обир той примираше от ужас при мисълта, че може да се озове в затвора. Започнал бе между два ангажимента да гълта с шепи ксанакс, като го прокарваше с „Джак Даниълс“. С всеки изминал ден се налагаше да увеличава дозата и вече бе стигнал до количества, от които нормален човек би бил перманентно в безсъзнание. И сега трябваше да събере сили и да издържи. Ако успееше да излезе жив и от тази поредна авантюра, можеше после да се укрива с години в Чешката република и да се тъпче с толкова бензодиазепам, колкото му душа иска.

Просто трябваше да издържи още малко.

Сабо сложи пушката на пода до себе си. Яхтата бе дошла на не повече от двайсет метра от мястото, където се намираха. Това означаваше, че неговата роля бе вече изпълнена. Беше време и Холмс да се изяви. Сабо му махна с ръка, но Холмс не реагира. Очите му бяха затворени. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на пушката.

— Хей — подвикна му Сабо. — Ти си!

Холмс кимна, но му трябваха още няколко секунди, за да се стегне. Той пое дълбоко въздух, бавно го изпусна, после се оттласна с ръце от пода, изправи се и се изкачи на носа. В това време яхтата се бе приближила на десетина метра и продължаваше да се носи по инерция, като се готвеше да се размине с тях леко вдясно от носа им. Беше още рано за скок. Холмс вдигна една верига, чийто край беше заварен за корпуса на кораба, и когато яхтата се изравни с тях, я метна върху носа й, подобно на стоманено ласо.

Миг по-късно веригата се изпъна докрай. Физическите закони свършиха останалото. Рибарското корабче се извъртя на една страна, яхтата също, като в инерцията си тя го дръпна и няколко метра назад. Разстоянието между тях изчезна, корпусите им се допряха и двата съда спряха, вкопчени един в друг.

Холмс скочи от едната палуба на другата.

Още щом краката му усетиха твърда опора, той вдигна гладкоцевната пушка до рамото си и си заповяда мислено да работи бавно и методично. Инстинктите му казваха да се заеме направо с каютата и да приключи по-бързо с тази история, но инструкциите на стратега бяха недвусмислени. Трябваше най-напред да провери всяка дупчица, всяка цепнатина и гънка на палубата, докато се убеди, че никой не ги дебне в засада. Затова Холмс заобиколи трупа в платнения стол и слезе от носа на главната палуба. Дъските под краката му бяха хлъзгави от кръв. Очите му бяха приковани през цялото време във вратата на каютата.

Претърсването беше методично. Холмс се движеше на зигзаг, почти приклекнал, като размахваше пушката в широки дъги наляво и надясно. В главата си имаше мислен списък на местата, които трябваше да провери. В шкафа с инструменти зад мостика. Чисто. Зад плътния парапет. Чисто. Между половинките на подвижното мостче. Чисто. Учестеното му дишане изпускаше бели, яростни облачета пара в мъглата. Нужна му бе цяла минута, за да претърси палубата и да стигне до вратата на каютата. Подпря се с гръб на стената до нея и спря, за да събере сили. Това беше моментът на истината. Той пусна пушката с едната си ръка и се пресегна към бравата. За негова изненада, вратата се отвори без съпротивление.