Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Цяла нощ бе чакала това съобщение.

Тук Би — гласеше то. — Победа. 2 червени картона. 3 дузпи. Резултат 26-0, 8 минути по часовник.

Тя кимна и прочете отново съобщението. Беше измислила сама системата от кодирани изрази, за да звучи като невинен, неангажиращ разговор на спортни теми. За посветеното око обаче това съобщение беше телеграма, която събираше в себе си цялата информация за проведения удар с рибарското корабче. Стратегът запали цигара и го огледа още веднъж.

Би беше биячът, наемният убиец. Съобщението бе от Сабо Пак. Следваше резултатът. Дали ударът е бил успешен или не? Да, бил е. Победа. После доклад за щетите. Жълт картон означаваше ранен член на екипа, а червен картон — убит. И Холмс, и Капитана бяха мъртви. Дузпи бяха убитите контрабандисти. А последните цифри даваха размера на плячката. Двайсет и шест откраднати камъка, нито един изгубен. Както и очаквания час на пристигане. На какво ли разстояние беше Сабо от уреченото място на срещата? За техните цели секундите бяха минути, минутите — часове, а часовете — дни. Значи Сабо Пак носеше двайсет и шест сапфира и щеше да пристигне след осем часа. Разчитането на такива съобщения й бе станало втора природа.

Тя обърна сателитния телефон в дланта си, свали батерията, извади картата памет и за всеки случай прекъсна вътрешната антена. След като разглоби телефона на парчета, тя отвори вратата на лимузината и ги изхвърли в канала.

Това беше всичко.

Първата част от операцията бе изпълнена.

Стана й жал, че двама членове на екипа й бяха загинали, но нямаше време за скръб. В тази игра емоции не се допускаха. Поне засега. Всички се бяха договорили как трябва да се постъпва в случай на злополука и всеки сам беше приел рисковете на професията. Пиратството не е за хора, които се страхуват от онази с косата. Техният дял щеше да се изплати на близките им. На стратега щяха да й трябват няколко дни, за да пласира камъните на черния пазар, но след като получеше парите, щеше да уважи последните желания на екипа си. Холмс имаше брат в родината, в Оукланд. Тя щеше да преведе неговите няколко милиона в банкова сметка на името на брат му в Швейцария. На когото никога нямаше да му се наложи повече да работи. Капитана нямаше семейство и бе пожелал неговият дял да се изплати като дарение на морски резерват край бреговете на Австралия. Тя можеше да направи анонимен превод по интернет и ако тези камъни се окажеха дори наполовина толкова ценни, колкото очакваше, с дела на Капитана щяха да се финансират дълги години научни изследвания и мерки за опазване на рибните популации. Това щеше да бъде неговата лична отплата към морето.

Но за момента тя имаше по-належаща работа.

В света имаше малко жени като нея. Тя беше не просто първокласна мошеничка, а и гениален организатор на криминални операции. Вече двайсет години се занимаваше с обири и нито веднъж не беше залавяна. Задигала бе диаманти от руска принцеса. Изнасяла бе картини от европейски музеи. Ограбвала бе банки на четири континента. Откраднала бе милиони, бе ги похарчила и впоследствие бе откраднала нови милиони. Никога не се задържаше дълго на едно място и променяше самоличността, навиците и външния си вид със същата лекота, с която повечето хора си сменят дрехите. Човек можеше да е приятел с нея от години и един ден да не я познае на улицата.

Тя не обичаше да ползва имена, но някои хора я знаеха като Анджела.

Истинското й име отдавна бе потънало в небитието. Анджела беше най-популярният й псевдоним, но не бе нищо повече от дума, отпечатана върху един от дузината й паспорти. Не бе ползвала от дете името, което й бяха дали родителите, и то нямаше вече никакво значение за нея. Само един-единствен човек знаеше за предишния й живот, а тя не го бе виждала от шест години. Можеше като нищо да е умрял или да гние в някой от черните затвори на ЦРУ, пръснати по света. Ако беше така, споменът за цивилния й живот щеше да си е отишъл заедно с него.

Тя въздъхна и натисна копчето, което смъкваше преградата между салона на колата и шофьорската седалка. В момента нямаше вид на жена, свикнала да се вози в лимузина. С евтината си пола и памучно яке в маслинен цвят можеше да мине най-много за келнерка. Къдравата й кестенява коса стигаше до раменете, пръстите й бяха кафяви от цигарите. Каза на шофьора да я изчака, после слезе от лимузината и тръгна пеша. Дръпна силно от цигарата си и хвърли фаса на тротоара.

И тогава настъпи трансформацията.