Роджер Хоббс - Игри на изчезване

След секунди мотоциклетът се подаде иззад завоя. Беше черен спортен модел, напълно незабележителен, ако не се брояха кожените багажни чанти от двете страни на задното колело. С хонконгски номер. Мотористът изглеждаше напълно нормален — добре сложен, с кожено яке и стари джинси. Сабо се сниши зад скалата, но беше късно. Когато наближи, мъжът забави ход и спря по средата на пътя. Разгъна стойката и подпря мотора, без да гаси двигателя, огледа се внимателно наоколо, после свали каската си и разтърси коси. Беше бял, не китаец. Рус, с кафяви очи. Едва ли имаше и трийсет години. Стоеше на място, сякаш бе съзрял нещо във водата, но не можеше да определи какво е. Изглеждаше напълно объркан. След минута извади мобилен телефон.

Сабо надникна през една пролука в скалата, после стисна беретата отзад на кръста си и бавно свали предпазителя. Постави пръста си на спусъка, надигна се и махна с ръка на мъжа.

— Хей, говориш ли английски?

Мотоциклетистът погледна изненадан към него.

— Да — извика той, за да заглуши шума на двигателя. — Кой е там?

Акцентът му беше неопределен, не можеше да се каже дали мъжът е австралиец или англичанин, или американец, или нещо съвсем различно.

— Слава богу, че дойде — каза Сабо и пристъпи няколко крачки напред, без да пуска беретата зад гърба си. — Аз съм турист. И се изгубих. Откога чакам да мине някой…

Непознатият погледна през ската надолу към плажа.

— Да не си катастрофирал?

— Нещо такова — отвърна Сабо. — Излязох да се поразходя с лодка рано сутринта. Моят хотел дава платноходки под наем. Тръгнах преди зазоряване и се ударих в скала, докато изгряваше слънцето. Лодката се преобърна и ме изхвърли във водата. Трябваше да стигна с плуване до брега. Честно казано, не знам къде съм.

Непознатият кимна. Извади пакетче дъвки от якето си и разви една. Пъхна я в устата си и започна да дъвче.

— Отседнал съм в хотел „Пенинсула“ в Цим Ша Цуи — каза Сабо. — Ще можеш ли да ме хвърлиш до там? Или поне донякъде, откъдето да си хвана такси?

— Няма проблем — каза мъжът, после пристъпи към банкета и огледа брега. — Къде ти е лодката?

— А, не е там! — каза Сабо, като сочеше с пръст. — Потъна далече навътре в морето. Не може да се извади. Там при онези скали, виждаш ли? Ееей там. Между другото, замръзвам от студ. Човек би си рекъл, че като е лято, водата ще е топла, ама не е. Ледена е.

Непознатият не отговори.

— Така се радвам да те видя, братче — продължи Сабо. — Рекох си, свършено е с мен. Съжалявам, не се представих. Аз съм сам. Ти как се казваш?

— Лорънс — каза другият, като протегна ръка, за да се здрависат. — Приятно ми е.

Сабо погледна протегнатата ръка и за момент замръзна на мястото си. Здравата му ръка продължаваше да стиска беретата отзад на кръста, пръстът му галеше спусъка. Замисли се, пръстът играеше нервно нагоре-надолу по метала. Накрая напъха пистолета докрай под колана и пое ръката на непознатия. Мотористът го стискаше здраво. Сабо го озари с най-дружелюбната си усмивка. Мъжът се наведе над ухото му, сякаш искаше да му сподели тайна.

— Не трябваше да пипаш надуваемата лодка — каза той.

Ръкостискането замръзна във въздуха.

— Имат дублирани проследяващи чипове — прошепна мъжът. — Задействат се при допир с морска вода. За да не се изгубят при корабокрушение.

Краката на Сабо се бяха сраснали със земята.

Непознатият измъкна с лявата ръка черен зиг-зауер изпод якето си и с едно плавно движение го насочи към Сабо над все още стиснатите им ръце. Беше професионалист. Не му остави време да мисли. Сабо посегна към пистолета си, но беше късно. Мъжът натисна спусъка, куршумът се заби в гръдния му кош, малко под лявото рамо, и прониза белия дроб.

Изстрелът не беше смъртоносен, поне не веднага. Коленете на Сабо омекнаха, щеше да рухне на земята, но непознатият го задържа. Сабо се опита да си поеме въздух, червена пяна изби по устата му, очите му се изцъклиха. Изстрелът отекна над пясъчните дюни, подплашена чапла излетя от скалите в далечината.

— Къде е товарът? — попита шепнешком непознатият.

Сабо не можеше да диша. Усещаше ризата си подгизнала от кръв, кървави петна бяха избили по якето му. Отвори уста, но от нея излезе само глухо гъргорене и още кървава пяна.

— Кой те нае? За кого работиш?

Сабо подбели очи. Мъжът въздъхна и го блъсна напред. Сабо залитна няколко крачки, после се строполи надолу по склона и полетя към прибоя като парцалена кукла.

Всичко приключи за част от секундата, но на Сабо му се стори цяла вечност. Пистолетът се измъкна от колана му и падна във водата. Той се претърколи и се спря, легнал на една страна, покрит с пясък, в основата на една дюна. Докосна с ръка раната си. Бликаше кръв. Чувстваше се особено. Сякаш бе очаквал усещането да бъде различно. Макар да не чувстваше болка, не можеше да стои на едно място. Скоро щеше да изпадне в травматичен шок. Опита се отчаяно да поеме въздух с пълни гърди. Но дишането му беше учестено и накъсано, като на човек, който се дави. При всяко поемане на дъх раната му гъргореше и хриптеше.