Роджер Хоббс - Игри на изчезване

Прострелян съм в дроба, помисли си той. Десет минути.

Когато кръвта се просмука през якето му и започна да се съсирва на пясъка, Сабо се претърколи по гръб. Не можеше да се съпротивлява повече. Погледна нагоре към хълма и видя как мотористът слиза бавно надолу с голям черен чувал за смет и парче навита тел под мишница. Високо в небето се кръстосваха бели следи от самолети. Той затвори очи и чу музика.

Опита се да мисли за съкровището, плътно завито в найлони и скрито на място, където никой не можеше да го намери. Никой освен него. Лично мое, каза си той. Дори това да беше краят, съкровището си беше негово и на никой друг. Каквото и да се случеше, каквото и да му стореше този човек, Сабо щеше да отнесе тайната си в гроба. Това бе предсмъртното му желание.

Непознатият беше слязъл до подножието на ската и се надвеси над Сабо. Сграбчи го за яката, повдигна главата и раменете му нагоре и приближи устните си до ухото му.

— Кажи ми за кого работиш — каза Лорънс.

Хотел-казино „Тамани Хол“ Макао

Анджела чакаше в апартамента на хотела си, когато на вратата се почука. Към момента Пак закъсняваше вече с деветдесет минути, а тя бе прекарала близо четири часа, без да върши нищо, освен да крачи напред-назад и да поглежда часовника си. Изпушила бе и кутия и половина цигари. Чашата й от кафе беше пълна с фасове. Което не беше добър знак. В нейния бизнес точността бе всичко. Когато колегата ти бандит не се яви на уговорена среща, това означава, че или е арестуван, или му се е случило нещо още по-лошо. Щом чу почукването, тя веднага отвори вратата, без да сваля веригата. Това можеше да е само Сабо Пак.

Но не беше.

Беше един от пиколата на хотела с голяма картонена кутия в ръце.

Анджела го изгледа смаяно от глава до пети. Не бе очаквала да получи пакет. Попита го дали е сигурен, че е за нея, и той потвърди. Дори обърна кутията и й показа залепеното отзад картонче с номера на стаята и името, под което я бе наела. Тимошенко, стая 5904. После добави на развален английски, че частен куриер на мотоциклет я бил оставил на рецепцията преди десет минути — експресна пратка от Хонконг или нещо такова. Дежурният се подписал срещу пакета и уредил да й бъде изпратен горе при първа възможност. Пиколото й го подаде с две ръце, протегнати напред. Пакетът не изглеждаше заплашително и Анджела го пое, благодари му и затвори вратата.

Ако можеше да си представи какво има вътре…

Пакетът не беше нищо особено — с размерите на голяма кутия за обувки, изработена от плътен черен картон. По него нямаше пощенски марки, стикери, баркодове или каквито и да било други отличителни знаци. Нямаше и щемпел с дата от куриерската служба, което й се стори леко подозрително. Анджела разпозна кутията — беше от луксозен магазин за конфекция в Хонконг, но беше доста очукана и надраскана от многократна употреба. Капакът беше залепен към основата с двоен слой широко тиксо, сякаш за да не изпадне или се разлее нещо отвътре. Най-отгоре беше отпечатано логото на магазина — галопиращ жребец е мото: Богатството е, за да се притежава, не да носи наслада.

Анджела повдигна кутията. Беше твърде тежка, за да съдържа само сапфирите.

Вдигна рамене, внесе я в апартамента и я постави на барплота, за да я огледа по-подробно. Вътре нещо хлопаше, сякаш съдържаше предмет с неправилна форма, който се движеше свободно и се удряше в стените й. За момент си помисли, че може да е бомба, но в това нямаше никаква логика. Ако искаш да убиеш някого, не наемаш частна куриерска фирма, за да достави бомбата до стаята на жертвата, а я изпращаш по пощата, като нормален психопат. Освен това пакетът, съдържащ бомба, трябва и на вид, и на пипане да е съвсем обикновен, банален до скука, за да може нищо неподозиращата жертва най-спокойно да го разопакова, задействайки взривното устройство. В типичния случай това е ластик, който се освобождава при повдигане на капака, пиронът удря капсул-детонатора и останалото е мълчание. Така бе действал Юнабомбър и определено беше свършил добра работа. Този пакет обаче просто не беше достатъчно банален. Как щеше капакът да освободи механизма, след като целият беше омотан в тиксо? Не, сигурно вътре имаше нещо друго. Анджела отвори сгъваемото си джобно ножче и внимателно разряза тиксото, после с острието повдигна едва-едва капака на кутията и надникна в нея.

И видя главата на Пак, отрязана чисто под адамовата ябълка.

Анджела потрепери от отвращение и изпусна ножчето. Боже. Погледна още веднъж, за да се убеди. Отвътре се носеше ужасна воня, включително на спирт. Сигурно убиецът бе използвал някакви химикали, за да забави процеса на разлагане и да прикрие миризмата на смърт. Усети, че й се повдига. Дръпна се крачка назад, пое дълбоко дъх и се върна до барплота. След двайсет години в бизнеса тя неведнъж се бе срещала лице в лице със смъртта, но никога не бе виждала такова нещо. Насили се да хвърли още един поглед.