Роджер Хоббс - Игри на изчезване

А убиецът очевидно си знаеше работата.

И със сигурност целта му не беше просто да изпрати послание до Анджела. Искаше да я сплаши по начин, който тя никога да не забрави. Да й покаже, че е способен на неописуема, дивашка жестокост. Че е в състояние да извърши ужасяващи, нечовешки злодейства и че ако се заеме с нея, тя дори няма да разбере откъде й е дошло. Искаше Анджела да знае, че е по петите й.

Тогава тя забеляза, че в гърлото на Сабо беше втъкнато нещо, което странно блестеше.

Грабна кутията с хартиени салфетки от масата, измъкна няколко и внимателно бръкна с пръсти в устата на мъртвеца. Някъде дълбоко вътре напипа нещо. Тя внимателно измъкна голям сапфир, както и две навити на тръбичка стодоларови банкноти.

С неохота тя се досети откъде е сапфирът — един от двайсет и шестте камъка, задигнати при операцията с рибарското корабче. Останалите двайсет и пет явно се намираха у убиеца на Сабо. Цялата й печалба, наградата за труда й можеше да се събере в малкото му джобче.

Нейното богатство.

Стодоларовите банкноти обаче нищо не й говореха. Тя беше свикнала да работи с хонконгски долари или с местната валута на Макао — патака, но не и с американски гущери. А и банкнотите бяха със стария дизайн, преди въвеждането на осигурителните нишки, които ги пресичаха през средата.

Тя измъкна още едно снопче салфетки, за да ги разгъне, и тогава видя написаното на тях с черен маркер. Почеркът беше груб и неравен, текстът — почти нечетлив. Умно. Старата банкнота е перфектната хартия за писане на анонимни заплашителни писма. Тя е минавала толкова пъти от ръка на ръка, че никой не може да каже у кого е била последно. Всяка банкнота, намирала се в обращение повече от няколко месеца, е покрита със следи от слюнка, кожни клетки и мазнини от стотици, ако не и хиляди хора. Целият този натрупан бял шум прави всякаква криминологична експертиза безполезна. Маркерът и неразбираемият почерк преследваха същата цел. Колко души на света притежаваха маркер? Колко можеха да пишат с големи разкривени букви, съзнателно небрежно и нечетливо, за да маскират почерка си? Всеки би могъл да й е изпратил тази бележка.

Тя разгъна първата банкнота и прочете:

Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.

После разгъна и втората.

Тук. Утре. Ще те наблюдавам.

Анджела се извърна рязко и погледна през прозореца. От „Тамани Хол“ се виждаха три други огромни хотели-казина. Някой знаеше къде се намира тя. Не можеше да се каже със сигурност дали отнякъде не я наблюдават. Отсреща имаше може би петстотин прозореца, всеки един от които гледаше към нейния. Тя изтича до вратата и натисна бутона, за да спусне плътните завеси.

Който и да я наблюдаваше, не искаше просто да й отнеме сапфирите. Бележката беше ултиматум. Ако целта му бе само да я сплаши, главата в кутията щеше да бъде достатъчна. Тя щеше да отпише операцията като пълен провал и да се махне от тук със следващия полет. Но случаят беше различен. Той искаше сделка. Проблемът бе, че тя нямаше никаква представа какво точно търсеше от нея. Ще ми върнеш откраднатото?! Какво, по дяволите, искаше да каже с това?

Първата й мисъл беше за тайните й банкови сметки по света, в които през годините бе скрила милиони долари. Тя имаше личен сейф на Кайманите, натъпкан с пачки стодоларови банкноти. Сметка в частна банка в Женева. Два-три милиона в Куала Лумпур. Диаманти в Антверпен. Еврооблигации в Сао Пауло. Брокерска фирма за недвижими имоти в Йоханесбург. Общата стойност на притежаваните от нея активи се менеше от ден за ден според капризите на пазара, но беше някъде около осем милиона долара. А през годините бе задигнала поне шест пъти по толкова и бе похарчила всичко. Въпросният хищник би могъл да я търси, за да й поиска сметка за какво ли не.

Какво знаеше той за нея? Какво искаше да му върне?

Анджела прокара пръсти през косата си. Това беше лично. Някой я бе издирил, за да й изпрати посланието. Тази хотелска стая трябваше да бъде тайна за всички. По дяволите, цялата операция трябваше да е тайна. Тайна, която дори контрабандистите от яхтата трябваше да отнесат в гроба си насред морето. След онова, което ги бе видяла да правят на младата жена в Рангун, те го заслужаваха. Контрабандистите бяха на дъното на океана. Кой в такъв случай я беше открил? Само четирима души знаеха къде е отседнала, а трима от тях вече бяха мъртви.

И така, кой я бе издал?

Нямаше време за губене. С един скок тя отиде до куфара си, метна го на бюрото и със замах го разтвори. Инстинктът й диктуваше да напусне незабавно хотела. С едно движение тя награби всичките си рокли от гардероба и ги натъпка в куфара. Взе пистолета от салонната масичка и кутията с двайсетина или трийсет телефона за еднократно ползване от конзолата за зареждане до телевизора. Обувките. Тази хотелска стая беше опасна. Ако искаше да остане жива, трябваше до пет минути да изчезне.