Том Клэнси - Виртуални вандали

— Наистина ли? — каза изненадан Мат. — Мислех, че при съвременното програмиране такъв сетъп е невъзможен.

— Вече не — каза навъсено капитанът. — Идеята може и да е остаряла, но който и да стои зад това, е успял да заобиколи дори и най-новите системи за сигурност. — Капитанът спря за момент. — В Нет Форс има доста хора, които много биха искали да си поговорят с този човек.

— Ако попадна на нещо, капитане, ще ви уведомя веднага.

Капитан Уинтърс изрече нещо, което звучеше приблизително като „Хм!“ После добави:

— Това като че ли е всичко, за което можем да помолим. Лека нощ, Мат.

— Лека нощ, сър. — Мат затвори и се зае с вечерята.

По-късно, пред компютъра, отново изчака да стигне някоя натоварена уебстраница, преди да се преобрази в господин Стикс — проксито на Лийф Андерсън. След това активира протокола за комуникации на Кет Кориган и се понесе из неоновата страна на чудесата. Мина покрай правителствените територии в Мрежата, после сви към по-тихия богаташки квартал. Ето я бляскавата резиденция „Маунт Върнън“, точно отпред.

Той се насочи право към светещата стена и… претърпя катастрофа.

Мат се бе свил на кравай върху стола си, държейки се за главата. Струваше му се, че ще припадне. Стискаше зъбите си толкова здраво, че мускулите на челюстта го заболяха. Но не искаше да вика, защото щеше да разтревожи родителите си.

Болката обхващаше всеки нерв в мозъка му. Беше се натъквал на такива инциденти в системата и преди, а този не беше най-болезненият. Е, поне беше по-добре от Лийф Андерсън, когато го улучи онзи виртуален куршум.

Поемаше си въздух… като внимаваше за болката в поразената си нервна система. Знаеше, че свистящото туптене ще отмине. На сутринта щеше да е останало само непоносимото главоболие.

Но най-много го нарани начинът, по който бе изхвърлен от Кет Кориган.

„Човече, помисли си Мат. Щом не желае да отговаря на въпросите ти, значи със сигурност ти казва нещо!“

Дори и здравият сън не успя да заличи напълно болката от катастрофата в буквален и преносен смисъл. Докато пътуваше с автобуса към училище, той си представяше как я сграбчва и я разтърсва хубаво. Не разбираше ли тя, че се опитва да й помогне? Естествено, че не. Пък и защо да й помага? Той се опитваше да хване виртуалните вандали, които предизвикаха такава бъркотия и нараниха Лийф Андерсън. Дали не беше изхвърлен, защото един от тези вандали се оказа хубаво момиче и при това… изплашено?

Освен това нямаше начин да се скара с Кейтлин, без да издаде самоличността си. Още по-малко желаеше да се превърне в мишена за тези откачалки, които можеха да застрелят хората в холоформи. Но с отдръпването на Кейтлин, губеше всякаква възможност да разбере кои са останалите членове на бандата.

Или не беше така?

Подготвителният час му се стори по-шумен от обикновено заради продължаващото главоболие. Опита да го превъзмогне, махайки на Анди Муур и Дейвид Грей.

— Идиоти — изръмжа Анди. Изгорялото му лице вече започваше да се бели, а той се ядосваше, защото някои от съучениците му бяха лепнали прякора „Краставия“. Раздвоено между гнева и болезнения загар, лицето му изглеждаше по-червено от всякога.

— Задръж така и ще почнат да ти викат „Домата“ — предупреди го Дейвид. — Освен това и ти измисли прякори на няколко души от класа. Каквото си надробил, това ще сърбаш…

— Да бе, знам, че трябва да си нося последствията — промърмори Анди. — Но няма нищо общо с това дали ти харесва. — Той погледна Мат. — Е, как върви разследването? Предполагам заради него ни извика тук — като се има предвид, че не сме ти чули гласа от събота. Цялото си време ли прекарваш с… Кейтлин?

Анди произнесе името на момичето изключително мазно, завършвайки с романтична въздишка.

Мат не знаеше дали да се чувства смутен, или ядосан.

— Престани! — озъби се той. — Опитвам се да разбера кои са тримата в бандата.

— Искаш да кажеш, че Кейтлин още не ти е казала? — попита рязко Анди.

— Ей, Краставия, що не успокоиш малко топката, а? — рече Дейвид. След което, игнорирайки Анди, се обърна към Мат. — С какво мога да ти помогна?

— Ей, я не се дръж така — отвърна бързо Анди. — Аз също се опитвам да помогна.

Мат извади две дискети от раницата си. Всяка съдържаше копие от файла, който беше взел от компютрите на Нет Форс — децата на дипломатите, които бяха контактували с Кейтлин Кориган.

— Тук има два списъка. Единият включва двеста души, с които се е срещала Кейтлин. Другият е списък на десет деца на дипломати, които я познават. Това, което искам да знам, е колко от тях ще квалифицирате като хакери. — Мат се намръщи. — Все някой трябва да прави програмата, която позволява на виртуалните вандали да си разиграват коня, както си искат. Не са си я купили от кварталния магазин.