Том Клэнси - Виртуални вандали

Макардъл жестикулираше на виртуалната зала, в която се намираха сега.

— Имаме голямо участие и в Мрежата. Всички конструкции в тази страница — включително и този виар — са направени от ирландски програмисти. Ако тази зала ви допада, разрешено ми е да ви дам копие.

Докато стоеше и говореше, по високите, изпъкнали скули на лицето му се разля руменина.

— Развитата ни икономика доведе до някои проблеми, които не сме очаквали — като потока от незаконни имигранти. Не сме голяма страна и в продължение на векове сме били единен народ. Това направи изключително трудно приспособяването на потенциалните бежанци — а и не всеки има умението да споделя нашето богатство. Знам, че това доведе до огорчение хората, бягащи от кръвопролитията на Балканите. Но особено в последните години Ирландия пое водещата роля в инвестирането на пари за възстановяването на региона, помагайки да се установи стабилен бизнесклимат, така както нашите икономически партньори направиха навремето за нас.

Когато започна да показва различни холоклипове, таблици, графики и изображения, младият Шон Макардъл не чувстваше никакви проблеми с речта си.

„Може би ще успее да се реализира като политик, щом се върне у дома, помисли си Мат. Но на мен взе да ми писва“.

Той се загледа в Кейтлин, за да види как тя понасяше презентацията. „Вероятно през цялото време слуша подобни работи, нали е от семейство на политици“.

Всъщност се занимаваше с нещо в ръцете си. Мат погледна по-отблизо. „Какво беше това? Някаква лепенка?“ Това, с което си играеше, много приличаше на лепенка. После я залепи на стената отзад. Мат напрегна очите, опитвайки да разчете какво пише на това, което залепи.

Струваше му се доста глупаво да положиш толкова усилия да влезеш тук, само за да вършиш дребни хулиганства. Вероятно щеше да се окаже някакъв анти ирландски лозунг, изфабрикуван от Джералд Савидж. „Какво целяха с това? Да вдигнат малко шум?“

Със залепения на стената стикер стана нещо странно. Цветът му започна да се променя, подобно на хамелеон, докато не съвпадна с тъмнозелената стена. Вместо да бие на очи, лепенката сякаш се прикриваше.

Мат се доближи, опитвайки се да намери блещукащото нещо.

Но стикерът изчезваше… не се преливаше във виртуалната картина, а се претопяваше, за да стане част от самата стена!

— Какво има? — изсъска Кейтлин, когато Мат се спусна и я издърпа грубо настрана. — Какво те прихваща? — попита тя, по-скоро уплашена, отколкото ядосана.

Но той не й обръщаше никакво внимание, драскайки с изпогризваните й нокти по стената. Нищо! Лепенката, която Кейтлин беше залепила, не остави никаква следа. „Не остави видима следа“ — поправи се Мат. Блещукащото нещо някак се бе сляло със симулираната стая. Възможно беше и ирландските програмисти да са изтрили елемента, който не принадлежи на стената. „Но тук си имаме работа с виртуални вандали, каза си Мат. Който и да стои зад тях, не мога да повярвам, че творението на този гений може да изчезне толкова бързо. Освен ако не е направено точно с такава цел“.

Той погледна Кейтлин студено.

— Онази лепенка, с която си играеше, това е иконка с програма, нали? Като й отлепиш гърба, и стартираш програмата. Така си проправя път в кодирането на тази симулация, а вероятно и на целия виар.

Улови пламъчето на ужас в очите й. Докато се чудеше защо тя се разстрои толкова от това, което бе разбрал, протегна се и я хвана за рамото. Това се оказа разумна стъпка. Защото след като установи контакт с нея, Кейтлин изчезна от пресконференцията. Но тъй като я беше хванал, Мат я последва в едно лудешко препускане из Мрежата. Кейтлин се опита да го отскубне от себе си, влачейки го през оживени реки от всекидневна обмяна на данни. Дори и при свиването на времето, часовете от девет до пет оставаха най-натоварената част от трафика на информация. Мат се опасяваше за живота си, докато те хвърчаха наоколо, подобно на малка топка, движеща се със скоростта на светлината. Сега имаше два въпроса, на които непременно искаше да узнае отговорите. Какво имаше в тази странна лепенка с програма, която тя бе оставила във виар симулатора на Шон Макардъл? И защо самото и споменаване доведе до този луд опит за бягство? Кет си поемаше въздух, сякаш бе бягала няколко мили — дали пък просто не ридаеше? Най-накрая се озоваха в познато място.

Бяха се върнали обратно във виртуалната лаборатория по химия на Брадфорд Академи.

— Знаеш ли — каза Мат — моят партньор в лабораторните упражнения успя да предизвика грешка, която щеше да ни вдигне във въздуха, ако бяхме в реалността. Вместо това попаднахме в системата за триене и всичките ни елементи бяха изтрити от симулацията. — Той направи пауза. — Естествено после всички ни се подиграваха заради огромния червен надпис, който се появи: „ОСЪЩЕСТВЕНА Е НЕУСТОЙЧИВА РЕАКЦИЯ“. Със седмици ни викаха „неустойчивите“, докато някой друг не пострада, заливайки се с хлорна киселина.