Том Клэнси - Виртуални вандали

— Обикновено изтривам това нещо веднага след като го свалим от Мрежата — призна Кейтлин.

„Освен ако няма клюки за поредния лъскав купон или нещо още по-безсмислено за някое от елитните ти приятелчета“, помисли си Мат.

Той се изкашля високо, за да прочисти гърлото си.

— Аз ще съм Ед Нуунън, а ти — Кати Карти. Ето ти документи за самоличност и пропуск. Той й подаде две други иконки.

— Кати — това звучи като Кет. Много добре — каза тя. — Името, което си си избрал, близко ли е до истинското ти?

Мат я удостои с кисела усмивка.

— Тези хора не съществуват, така че нищо не ни свързва с тях — или с истинския вестник. Избрал съм ирландски имена, защото сметнах, че това са журналистите, които биха желали да отидат на пресконференция на ирландско момче.

— За какво ли ще говорят? — чудеше се Кет.

— Нямам представа — призна й Мат. — Просто ще трябва да отидем, да размахваме репортерски касетофончета и да се правим, че сме се съсредоточили в пресконференцията независимо какво става.

— Ще бъде различно — призна Кейтлин.

— Конференцията ще се състои утре следобед, веднага след училище. Имаш ли нещо против да се срещнем тук?

Кейтлин деактивира прокси програмата, връщайки се към истинския си вид.

— Става — отговори тя, навивайки дългата си руса коса около един от пръстите си. — Но няма да отидем там направо оттук. Имам списък с добри места за прекъсване на връзката. Довечера ще избера някое и ще го наглася. Ще ни прикрива, в случай че някой си науми да проследява откъде идват хората.

— Чудесно — отвърна Мат с поизтънял глас. — Тогава ще се видим утре.

Когато на следващия ден той пристигна във виара на Кет, тя вече носеше виртуалната форма, която Мат й бе измайсторил.

— Аз съм, всичко е наред — увери го тя, а ъгловатото й лице се изкриви от погнуса, когато се погледна.

Кейтлин наметна на гърба си виртуална тежка чанта, която изглеждаше толкова ужасно, че пасваше идеално на демодирания й външен вид.

— Готов ли си да потегляме?

Мат се беше дегизирал в проксито на Ед Нуунън, преди да пристигне.

— Защо не? — отвърна той.

Кейтлин му подаде ръката. Те се понесоха из Мрежата, отбивайки се да починат в голяма, много добре симулирана стая с няколко реда каменни маси, разположени пред платформа с катедра за преподаване.

Мат пусна ръката на момичето.

— Чакай малко! — каза той. — Това е виртуалната лаборатория по химия в Брадфорд!

Кейтлин се изкикоти.

— Не си единственият, който може да се бъзика с училищните компютри.

Мат стоеше безмълвен. Този тук беше успял да прокара в училищната система нов рикуест. Който и да стоеше зад виртуалните вандали, бе успял да изземе напълно контрола над компютърната система на Брадфорд Академи!

— Хайде! — Кет погледна старомодния часовник, който носеше проксито й. — Ще закъснеем, ако продължаваш да се размотаваш.

Въздишайки, Мат хвана отново ръката на Кет, която го поведе към пресконференцията, използвайки пропуските, които той бе направил.

Мат се чудеше дали страницата на ирландското посолство няма да има детелини, или да е проектирана във формата на необичайна лятна вила. Затова когато видя, че официалната страница представлява обикновен свръхмодерен виртуален офис, беше почти разочарован.

Моментално бяха пренасочени към персоналния виар на Шон Макардъл, който приличаше на голяма зала за лекции. Мат бе впечатлен от броя на младите журналисти, които се бяха събрали.

— Ще се настаним отзад — прошепна той на Кейтлин.

— Толкова по-добре — измърмори тя.

Щяха просто да стоят и да слушат, като се държат настрана от всичко.

Точно начаса на подиума се появи и Шон Макардъл. Беше висок, напрегнат, стеснителен млад мъж, който очевидно се ужасяваше от мисълта да се изправи и говори пред публика. Но поради някаква незнайна причина — може би, за да превъзмогне страха си — сега той беше тук, давайки обширно интервю.

Гласът на Макардъл издаваше пукот, докато се представяше, и той се засмя обезкуражително.

— Не си мислете, че винаги си подготвям речта — каза той. — Ужасен недостатък, ако някога се надявам да стана политик.

Но когато той продължи да говори за Ирландия и нейните икономически успехи, Мат трябваше да признае, че ако Макардъл не ставаше за политик, от него би излязъл добър водач. Младият мъж се гордееше със страната си и това, което тя бе постигнала.

— Докато бях момче, все още приемахме помощи от членовете на Европейската икономическа общност — каза той. — В онези дни вървеше една особено популярна шега: „Благодаря на Бога за германските данъкоплатци“, защото те даваха пари за изграждането на пътища и инфраструктура, която да ги направи наистина качествени и високоскоростни. Знам, че малцина от вас са потомци на ирландски имигранти. Така че разбирате какво имам предвид като казвам, че определени хора — определени страни — лансират тезата, че нашият народ е безпомощен и мързелив. Но преди тридесет години, ние, „мързеливите ирландци“, разполагахме с някои от най-високообразованите младежи в Европа. Получавахме някои от най-хубавите професии, които няма да назовавам, участвахме в компютърното проектиране, дори работехме по част от проектите на Американската космическа програма.