Том Клэнси - Виртуални вандали

Вместо това Мат се бе вгледал в холообраза над компютърната конзола. Той показваше Кейтлин Кориган във вечерна рокля да пристига на някакво благотворително събитие с охраната си, Джералд Савидж. Кет удостояваше папараците с палава усмивка. Дивака изглеждаше сякаш току-що е изял шоколадена торта.

Как щеше Мат да се съревновава с тези хора? Те бяха най-отбраното общество, без тях не минаваше нито едно светско парти. Ако те не можеха да се доберат до Шон Макардъл, какъв шанс имаше Мат да го направи?

„Освен ако… сепна се внезапно той, може би не задавам правилно въпроса. Защо не могат да се доберат до Шон Макардъл?“

Той изтри образа от компютърната конзола и започна ново търсене на данни. Докато четеше новините, които извика на екрана, един ред прикова вниманието му. На лицето му се появи съвсем лека усмивка. Може би все пак имаше начин да се промъкне…

Ден и нещо след това Мат предприе един рискован ход по Мрежата, носейки със себе си иконката за телекомуникации, прокси програмата на Лийф Андерсън и протокола на Кейтлин.

Преди да се насочи към персоналния виар на Кет, избра заобиколен маршрут, в случай че тя наблюдаваше откъде пристига.

„Ставаме параноици, така ли?“ обади се един глас в съзнанието му. Май наистина беше така. Но прикриването на самоличността беше едно от малкото предимства, което имаше пред децата на богаташите. Заслужаваше си да запази това предимство.

Стигна до един доста натоварен сайт. След това се трансформира в господин Стикс и активира протокола на Кейтлин. Отново полетя през стените на виртуалната резиденция на семейство Кориган, влизайки в безкрайния сюрреалистичен пейзаж на персоналния виар на Кейтлин.

Тя се появи след миг, облечена в дънки и пуловер. Беше боса, а очите й изглеждаха подпухнали.

— Добре ли си? — попита той.

— Карам я страхотно — отговори рязко тя. — Животът ми е в ръцете на човек, който се облича като палячо, така че всеки път щом се появи, трябва да подскачам като дресиран тюлен.

Въздишайки, тя потърка лицето си.

— Извинявай. Снощи се прибрах много късно. Имах чувството, че съм легнала, секунди преди пейджърът да ме извести за пристигането ти.

Усети, че изпитва съчувствие към нея, но после се сепна. „Чакай малко, каза си той. Никой не я е насилвал да се забърква в това“. Спомни си Лийф — и останалите, които пострадаха, защото тя беше решила да се позабавлява.

Той остави симпатията си към нея настрана.

— Мисля, че открих начин да се добера до Шон Макардъл точно както искат приятелчетата ти. Ще го направим утре, в случай че трябва да се подготвиш. А това също ще ти е нужно.

Мат подхвърли на Кейтлин малка иконка с програма.

Тя я улови и образът й започна да се променя. Русата й коса се превърна в мръсно кафява сплъстена дрипа. Лицето й се издължи, бузите й хлътнаха, а челюстта й се издаде напред. Устните й изтъняха до мъничка линийка, а очите й потъмняха.

Пуловерът и дънките се превърнаха в размъкната рокля, от която се показваше захабена бяла блуза. Костеливи китки и ръце с изпогризвани нокти се подадоха от късите ръкави. На краката й, тънки като кибритени клечки, цъфнаха грозни кафяви обувки.

Кейтлин погледна своето ново превъплъщение и нададе ужасяващ вик.

— Косата ми! Дрехите ми… погледни ме само! Какво си направил с мен? — искаше да разбере тя.

— Не вдигай такава врява — каза й Мат. — Това е само едно прокси. Ще ти трябва, за да се промъкнеш вътре. А аз ще имам нужда от това. Той активира своята прокси програма, превръщайки се в луничав младеж с червена коса, не особено чиста бяла риза, къса вратовръзка и широки панталони с около пет сантиметра по-къси от необходимото.

Кейтлин го изгледа и изтръпна от ужас.

— Кажи ми, че в действителност нямаш нищо общо с това — помоли се тя. — Приличаш на абсолютен глупак.

Тя извика виртуално огледало и застана до него.

— А пък ме докара като истинска глупачка.

— Тъкмо никой няма да те заподозре, нито пък мен. Може да помислят, че сме репортери от училищния вестник.

Кет го погледна с промененото си лице, а очите й святкаха.

— Вестник ли?

— Обзалагам се, че ти и приятелчетата ти сте приложили обичайните номера за дипломатски хлапета — каза Мат. — Но Шон Макардъл не излиза да играе навън и не вдига виртуални купони, като Лара Форчън. Не, той е сериозен тип, истински умник, както му викате вие. Използва Мрежата за подготовка на проекти, а не да си играе. Но отваря виар симулатора си за нещо, за което се басирам, че ти и приятелчетата ти никога не сте се сетили. Веднъж месечно домакинства виртуална младежка пресконференция. Ето какво ще се случи утре. Малко пообърках училищните компютри, но успях да уредя да присъстваме като репортери от „Брадфорд Бюлетин“.