Том Клэнси - Компютърна полиция

— Много хора биха искали да знаят това. Последното беше много лоша работа. Род не е създал играта за това. А и другите „натирвания“ не са хубаво нещо. Човек прахосва година, две, пет, за да изгради един герой в играта, за да се утвърди и изведнъж… — той направи с пръста жест, като че ли искаше да махне троха от масата — … няма го. Просто така. Всичкият труд, всичките запознанства отиват по дяволите. Тази работа не ми харесва. — Гласът му беше приглушен, но убедителен.

— Така е — съгласи се Лийф. — Слушай. — Той разказа набързо на Уейленд какво си бяха говорили с Мегън, за това, че Аргат може да е само прикритие за някой друг, който иска да си го върне на играчите, победили го в сражение. Спомена имената на генералите и пълководците, които са били побеждавани от същите хора, от които и Аргат: Хунсал, Рутин, Ориета, Уолс, Балк Бурмата… и Лейтърън.

Като чу това, Уейленд дяволито ги погледна.

— Много интересно — каза той. — Дали и други са си помислили това? Дали някой друг е навлязъл толкова дълбоко в проблема?

— Опитваме се — каза Мегън, — преди да се провали играта на всички. Та това все още си е игра… Не би трябвало да свършваш в Спешното отделение.

Уейленд кимна в знак на съгласие. После въздъхна и каза:

— Ако мога, ще помогна. След един ден заминавам. Мислех да вървя отново на изток, но вместо това мога да се отправя на запад и на юг. По това време на годината, ако човек иска да се радва на лятото, има право да промени решението си.

— Ако можеш да направиш това, ще ни бъдеш от помощ. И ако откриеш нещо…

— Ще ви съобщя по имейла.

— Има още едно нещо, което трябва да направим, преди да тръгнем оттук — каза Мегън. — Трябва да разговаряме с лорд Фетик… Да се опитаме да го предупредим, че вероятно и той е мишена. Много ми се иска да познавахме някого тук, който би могъл да гарантира за нас. Последния път, когато се опитахме да го направим, не се справихме много добре.

Уейленд се усмихна.

— Но вие имате такъв човек. Мен. Аз подковавам конете на Фетик. Тази сутрин свърших тази работа. Ако искате, преди да си тръгна утре, ще ви заведа при неговия иконом във Високата къща и ще ви представя. Не мога да го направя тази вечер. Опасявам се, че отново има прием за херцога във връзка с онази работа с младата му дъщеря. — Уейленд поклати глава.

— Те наистина ли мислят да я оженят за него? — попита недоверчиво Мегън.

— Нея ли? О, не, сигурно не. Фетик я обожава. По-скоро би я удушил, отколкото да й позволи да го напусне в толкова ранна възраст. Пък и в каквато и да било възраст, както се носят слуховете. Но ще минат години, преди това да стане проблем. Въпреки че, както се говори, госпожица Семел е момиче с характер. Междувременно Фетик трябва да разговаря с херцога, за да не направи той нещо драстично или внезапно. Мисля, че се надява в тази част на Сарксос нещата бързо да се променят, след което херцогът вече няма да представлява проблем за него.

— Ако разкрием онова, което искаме — обади се Лийф, — това би могло и да стане.

Уейленд се протегна.

— Е, добре. До утре сутринта. Ще се видим на пазара. Няма да изкарвам каруцата извън града, преди да съм готов за път.

— Чудесно. Благодаря, Уейленд.

Той вдигна ръка за довиждане и се отправи към вратата. Младият мъж излезе от задната стая и го пропусна на тъмната улица, след което отново затвори.

Останаха в кръчмата, докато си изпият бирите, а след това и те излязоха на улицата. Тръгнаха бавно към пазара.

— Жалко, че не можахме да свършим работата тази нощ — каза Мегън.

Лийф сви рамене:

— Няма значение. Ще можеш ли да се включиш утре сутринта? Тогава ще я свършим.

— Не е проблем. У нас сутрин е спокойно. Вечерите са тези, които… — Изведнъж тя млъкна.

— Какво има? — попита Лийф.

— Нищо — отговори тя тихо. — Просто продължи да вървиш.

— Не е нищо. Какво има?

— Проблемът е във вечерите — продължи Мегън на висок глас, като се вглеждаше в една странична уличка. — Баща ми с невероятно досаден, когато става въпрос за семейните вечери. — След това прошепна: — Пак е той.

— Ох, тези бащи — обади се Лийф, като продължаваха да вървят.

Мегън видя, че и той погледна крадешком към уличката, в която тя се взираше, но продължаваше да не схваща. „Моето нощно виждане е по-добро от неговото…“

— Досадни са, но не можеш да живееш без тях, а не можеш и да ги застреляш… — каза той. — Кой беше?

— Гобо — прошепна тя. — Веднъж може да е съвпадение, втория път може да е случайност, но три пъти — това е враждебно действие.