Том Клэнси - Компютърна полиция

Лийф продължаваше бавно да върви.

Тупур, тупур — пауза — тупур — пауза.

Той продължи да върви.

В стената вляво се видяха смътните очертания на портата. Той мина спокойно покрай нея, без да я погледне, но с периферното си зрение забеляза, че там нямаше никого.

Тупур.

Чуха се стъпки от меки обувки върху камъните. Сега вече би трябвало да е близо.

Лийф преглътна.

Тупур, тупур… — някой се затича.

Лийф рязко се извърна с изваден нож в ръка, изправил се на пръсти, готов да скочи напред или да побегне.

Не можа да направи нито едното, нито другото. Една сянка изскочи изпод арката на портата и се хвърли върху малката тъмна фигурка, която тичаше към него. Лийф не можа да разбере какво стана след това. Забеляза само, че двете сенки сякаш се сляха, а след това едната отхвръкна и се удари с все сила в стената. Чу се кратък писък, след това настъпи тишина, малката фигурка се свлече и падна върху калдъръма.

Лийф се спусна нататък. Но Мегън вече беше там, косата й дори не се беше разрошила. Беше се надвесила над малката фигурка с ръце на кръста и гледаше с израз, който трудно можеше да се определи, но като че ли беше замислена.

— Той тежи почти колкото моя брат „Номер три“ — каза спокойно тя. — Интересно. Е, Гобо, вдигай си задника, не си чак толкова зле.

Джуджето стенеше и се превиваше на земята.

— Не ме удряй, не го прави повече!

Мегън се пресегна, стисна Гобо за яката на шутовската му дреха и го изправи до стената, вдигайки го почти до равнището на очите си. Двамата с Лийф разгледаха лицето му. Беше на мъж на средна възраст, доста сбръчкано като на човечето джуджета — отблъскващо лице, издаващо лош характер.

— Аз съм важна личност, мога да ви причиня много неприятности! — закани се с писклив глас джуджето. — Пусни ме!

— Да, бе, направо се разтреперихме — обади се Лийф. — Това ли беше хвърляне на джудже през гръб? — попита той Мегън.

— Направих го много нескопосано — отвърна небрежно тя. — Но мога пак да опитам.

Лицето на джуджето се изкриви от страх.

— Недей.

— Защо ни следиш? — попита Лийф.

— Защо ни следиш още от Минсар? — настоя да узнае Мегън. — Бързо отговаряй или, честна дума, ще те хвърля право през тази стена, пък да видим за колко важна персона ще те помисли гравитацията, когато тупнеш на земята.

— Какво те кара да твърдиш, че…

Мегън го издигна малко по-високо.

— Ръката ти умори ли се? — попита Лийф. — Дай аз да го поема. Напоследък вдигам доста големи тежести.

— Не — отвърна Мегън, — няма нужда. Няма да чакам повече. Гобо, това е последната ти възможност. Днес видях как раниха една жена и съм в много лошо настроение. Това ме прави доста безцеремонна с хора, които не отговарят на ясни въпроси. — Тя го вдигна още по-високо.

Джуджето я изгледа със странно изражение.

— Пусни ме долу — настоя то. — Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Мегън го погледна за момент и го пусна.

— Така — каза тя. — Е, да чуем.

Джуджето започна да бърка из джобовете си. Мегън го наблюдаваше зорко като ястреб. Лийф се чудеше какво ли може да има в тези джобове.

— Ето — каза джуджето и протегна ръка, подавайки нещо на Мегън.

Тя го взе и започна да го разглежда близо до очите си с любопитство, като го обръщаше от едната и другата страна на слабата светлина. Приличаше на монета, но краищата му бяха гладки, а не с ръбове. Не беше и от метал. Беше кръгло, направено от някакъв тъмен минерал, с издълбан върху него знак. Мегън го вдигна на лунната светлина, която се процеждаше през една от бойниците на близката стена, и отново го разгледа. Беше прозрачно. Лийф също го погледна. Видя, че е много тъмночервено на цвят, дори на лунната светлина. Това нещо беше направено от рубин „Гълъбова кръв“. Върху него беше дълбоко издълбана буквата „S“. Мегън погледна Лийф с недоумение.

— Искам интервенция — каза тя.

— Слушам. Определи какъв е този предмет.

— Това е знакът на Създателя — чу се гласът на компютъра. — Емблемата на Сарксос, с която се удостоверява, че това е създателят на играта и притежателят на авторските права.

И двамата погледнаха изумени джуджето.

— Да — каза Гобо със съвършено различен глас, — аз съм Крис Родригес.

Накрая те пак отидоха в „Овнешкия врат“. Когато пристигнаха, кръчмата беше затворена и там беше само младият пазач на портала. Малката вратичка се отвори.

— Покажи му това, което ти дадох — каза джуджето.

Мегън показа на човека рубинения знак и видя как присвитите му очи се разшириха. Вратичката се затвори и голямата врата беше отворена. Когато влязоха вътре, младежът погледна Мегън изумен.