Джеффри Арчер - Ези печели

— Започвайте да чистите! — нареди Стрелников, тръшна се на единствения стол в помещението и надигна преполовената бутилка водка.

След като се върна с празните купи, Линг незабавно започна да търка големите тенджери и двата тигана. Когато чу, че Стрелников е захъркал, се ухили на Алекс и посочи един тиган с пържени картофи. Алекс ги излапа всичките, докато Елена продължи да търка тенджерите. След като приключи, погледна към Стрелников. Той спеше дълбоко, така че двамата с Алекс се измъкнаха от камбуза и се качиха по спиралната стълба на палубата.

Елена започна да разопакова малкия куфар и да подрежда вещите си на палубата. Чу тежки стъпки зад себе си, бързо се обърна и видя висок як мъж да идва към тях. Алекс остави речника, скочи на крака и застана между майка си и приближаващия гигант. Макар да знаеше, че сблъсъкът е неравен, нямаше намерение да отстъпи без бой. Следващата постъпка на мъжа обаче изненада и двамата. Той седна по турски на палубата и им се усмихна.

— Аз съм Димитрий Баланчук. И също като вас съм руски беглец.

Елена се вгледа по-внимателно в него и го позна — той беше човекът, който й беше благодарил за вечерята. Усмихна му се в отговор и седна срещу него. Алекс скръсти ръце на гърдите си и остана прав.

— Би трябвало да пристигнем в Ню Йорк след десет дни — каза Димитрий с приятен мек глас.

— Били ли сте в Ню Йорк? — попита Елена.

— Живея там, но все още смятам Ленинград за свой дом. Бях на палубата, когато ви видях как влизате в контейнера. Опитах се да ви предупредя да влезете в другия.

— Защо? — попита Алекс. — Чел съм много за Ню Йорк и дори да е пълен с гангстери, ми изглежда много вълнуващо място.

— Определено е вълнуващо място, макар че в Москва гангстерите са толкова, колкото и в Ню Йорк — с иронична усмивка отвърна Димитрий. — Но не съм убеден, че ще успеете да слезете от този кораб без помощта ми.

— В Ленинград ли ще ни върнат? — попита Елена и потрепери.

— Не. Янките биха ви посрещнали с отворени обятия, особено щом сте бегълци, спасяващи се от комунизма.

— Но ние не познаваме никого в Америка — каза Алекс.

— Познавате, защото бих направил всичко, за да помогна на сънародник да се спаси от потисническия съветски режим — отвърна Димитрий. — Не, проблемът ви не са американците, а Стрелников. Благодарение на вас той работи два пъти по-малко и ще направи всичко възможно, за да ви попречи да напуснете кораба.

— Но как може да ни спре?

— По същия начин, по който спира Линг, който се е качил на кораба на Филипините преди повече от шест години. Всеки път, когато стигнем някое пристанище, Стрелников го заключва в камбуза и не го пуска, докато не излезем отново в открито море. Подозирам, че е замислил същото и за вас.

— В такъв случай трябва да кажем на някой офицер — каза Елена.

— Офицерите дори не знаят, че сте на борда — отвърна Димитрий. — А и да знаеха, не биха посмели да се опълчат на Стрелников. Но не се безпокойте, защото имам една идея как готвачът да се окаже заключен в собствения си камбуз.

Колкото и да беше изморена, Елена не успя да заспи, защото не можеше да свикне с постоянното люлеене на лодката. След като най-сетне успя да подремне за час или два, отвори очи и видя стоящия до нея Линг. Слезе от лодката и разтърси Алекс, който спеше дълбоко на палубата. Двамата последваха Линг към камбуза, като се ориентираха единствено благодарение на лунната светлина. Ставаше очевидно, че няма да видят слънцето през следващите десет дни.

Закуската се състоеше от две пържени яйца и боб върху препечена филия за офицерите, сервирани в трите чинии от вчера вечерта, и по чаша кафе; моряците получиха по две филии препържен хляб и чаша чай без никакъв намек за захар.

Веднага след като почистиха след закуската Елена, Алекс и Линг трябваше да започнат приготовленията за обяда, докато Стрелников се отдаваше на сутрешната си сиеста. Готвачът спа повече, отколкото беше успяла да спи Елена през изминалата нощ.

След обяда на Елена и Алекс беше дадена кратка почивка, но не им бе позволено да се качат на палубата, тъй като Стрелников не искаше офицерите да научават, че са на борда. Двамата седяха сами в коридора, облегнати на стената, и се питаха колко ли различно щяха да изглеждат нещата, ако се бяха скрили в другия контейнер.

На път към Саутхамптън

Към края на първата им седмица на кораба Саша беше овладял дотолкова тъпия сервитьор, че дори намираше време да помага на Фъргал в сервирането, макар да не му се позволяваше да припарва до капитанската маса. Вечер, след като приключваха с подреждането на масите за закуска, Саша се връщаше в каютата на майка си и й разказваше какво е подслушал от разговорите на пътниците и какво са му казвали те на него.