Джеффри Арчер - Ези печели

— Но нали не ти е позволено да разговаряш с пътниците.

— Освен ако не ме попитат нещо. Така че сега всички знаят, че работиш в кухнята и си търсиш работа в Англия, и че ако не си намериш преди да стигнем Саутхамптън, няма да ни пуснат в страната и ще трябва да останем на кораба. А ето я и лошата новина. Веднага щом натовари отново и на борда се качат нови пътници, корабът тръгва обратно към Ленинград.

— Определено не можем да рискуваме с това. Някой от пътниците показва ли интерес към положението ни?

— Никаквически.

— Това пък какво беше?

— Кокни жаргон за никакъв.

— Какво е кокни?

— Човек, роден в околностите на камбаните на Боу [4] Има се предвид църквата «Сейнт Мери ле Боу» в центъра на Лондон; човек, роден в района, в който се чуват камбаните й, се смята за кокни, или истински лондончанин. — Б.пр. .

— Къде са тези камбани?

— Нямам представа. Но Фъргал със сигурност знае.

— На борда има ли пътници англичани? — попита Елена.

— Само четирима, но те рядко разговарят помежду си и изобщо не биха обърнали внимание на някакъв си сервитьор. Много са standoffish.

— Никога не съм чувала тази дума.

— Фъргал я използва непрекъснато, особено когато говори за англичаните. Потърсих я в речника. Означава студен и дистанциран, недружелюбен човек.

— Може би са просто стеснителни — предположи Елена.

Три дни преди пристигането в Саутхамптън готвачът каза на Елена, че ковчежникът мистър Халет искал да се види с нея след работа.

— Нещо лошо ли съм направила? — разтревожено попита тя.

— Нищо. Всъщност подозирам, че е обратното.

След като готвачът освободи кухненския персонал за следобеда, Елена отиде в каютата на ковчежника. Почука на вратата и когато чу: «Влез», отвори и видя двама мъже, седнали от двете страни на голямо бюро. Те се изправиха и ковчежникът, облечен в елегантна бяла униформа с две златни нашивки на ръкавите, я изчака да седне, след което й представи мистър Морети и обясни, че той е пътник, който искал да се срещне с нея.

Елена се вгледа във възрастния господин, облечен в костюм с жилетка. Той я попита любезно за работата й в Ленинград и как се е озовала на кораба и я изслуша внимателно. Тя му разказа почти всичко случило се през последния месец, включително за смъртта на съпруга си, но не спомена защо синът й едва не бе убил местния шеф на КГБ. Когато мистър Морети приключи с въпросите си, Елена нямаше представа какво впечатление е направила, но накрая той й се усмихна топло.

— Благодаря, мисис Карпенко, това е всичко засега — каза мистър Халет.

Двамата мъже отново се изправиха, докато тя излизаше.

Елена се върна замаяна в каютата си и завари Саша, който я чакаше. След като му разказа за разговора си с Морети, той каза:

— Това трябва да е италианецът, който има ресторант в някакво място на име Фулам. Знам, че е поискал да се срещне също с готвача и Фъргал, така че стискай палци, мамо.

— Защо с Фъргал?

— Иска да знае как се справям в трапезарията. Мисля, че се надява да получи двама на цената на един. Затова Фъргал ще му каже, че съм най-добрият помощник стюард, който е имал.

— Ти си единственият помощник, който е имал.

— Дребна подробност, която Фъргал няма да спомене.

Срещата с готвача и Фъргал явно бе минала добре, защото мистър Морети поиска да се срещне за втори път с Елена и предложи на нея и на Саша работа в ресторанта му във Фулам.

— Десет паунда седмично плюс квартира над заведението — каза той.

Елена нямаше представа къде се намира Фулам, нито дали заплащането е добро, но прие с готовност единственото предложение, което вероятно щеше да получи. Алтернативата беше да се върнат в Ленинград.

След това ковчежникът й зададе още няколко въпроса за това защо търси убежище, докато попълваше дълъг официален формуляр на Вътрешното министерство. След като провериха всяка графа, двамата с мистър Морети подписаха документа, с което декларираха, че ще са нейни поръчители.

— Успех, мисис Карпенко — каза ковчежникът, докато предаваше попълнения формуляр на мистър Морети. — Ще ни липсвате и ако нещата не провървят, винаги можете да си намерите работа в «Барингтън Лайн».

— Много мило от ваша страна — отвърна Елена.

— Но за ваше добро да се надяваме, че няма да се стигне дотам, мисис Карпенко. Преди да си тръгнете, да не забравите да си вземете парите.

— Нима ще ми платите? — невярващо попита Елена.

— Разбира се. — Ковчежникът й подаде два кафяви плика, след което отиде до вратата и я отвори. — Да се надяваме, че ще се видим отново при по-щастливи обстоятелства, мисис Карпенко.