Джеффри Арчер - Ези печели

С всеки момент Елена ставаше все по-нервна, докато Саша сякаш изгаряше от нетърпение да разбере какво има от другата страна на бариерата. Накрая служителят вдигна очи от документите и даде знак на двамата кандидат-имигранти да се приближат. Елена беше благодарна, че не са със старите си дрехи.

— Знаете ли английски? — попита служителят Елена.

— Малко, сър — нервно отвърна тя.

— Имате ли паспорт, мисис Карпенко?

— Не, сър. Комунистите не позволяват на никого да пътува извън страната, дори на гости при роднини, така че двамата със сина ми избягахме без никакви документи.

— Със съжаление трябва да ви уведомя — започна служителят и сърцето на Елена се сви, — че предвид обстоятелствата мога да ви издам само временна виза, докато кандидатствате във Вътрешно министерство за статут на бежанци, и не мога да гарантирам, че ще ви бъде даден такъв. — Елена наведе глава. — Освен това — продължи служителят — ще трябва да изпълните няколко условия, докато се разглежда молбата ви. Ако не спазите някое от тях, ще бъдете депортирани обратно в… — той погледна формуляра — Ленинград.

— Където ще бъдат хвърлени в затвора до края на живота им — каза Морети. — Или по-лошо.

— Бъдете сигурни, че това ще бъде взето предвид, когато молбите ви се разглеждат във Вътрешно министерство. — Служителят се усмихна за първи път на Елена и Саша. — Добре дошли във Великобритания.

— Благодаря — каза мистър Морети, преди Елена да успее да отговори. — А бихте ли ни казали какви са тези условия?

— Мисис Карпенко и синът й трябва да се явяват в най-близкия полицейски участък веднъж седмично през следващите шест месеца. Ако пропуснат и едно явяване, ще бъде издадена заповед за арестуването им, след което ще бъдат задържани и затворени. Ако това се случи, най-вероятно молбата им за гражданство ще бъде отхвърлена. Освен това трябва да добавя, мистър Морети, че като техен поръчител вие отговаряте за тях през цялото време и ако някой двамата се изпари, не само ще ви бъде наложена солена глоба, но и ще ви очаква най-малко половин година затвор.

— Разбирам напълно — каза Морети.

— И ако нещо посочено в молбите им се окаже неточно, молбата им ще бъде отхвърлена автоматично.

— Но аз казах само истината — запротестира Елена.

— В такъв случай няма от какво да се боите, мисис Карпенко. — Служителят връчи на Морети една брошура. — Тук ще намерите всичко, което трябва да знаете.

Елена потръпна и неволно се запита дали се бяха скрили в правилния контейнер.

— Мога да ви уверя, че мисис Карпенко и синът й ще бъдат образцови граждани — каза Морети.

— Младежът също ли ще работи в ресторанта ви, мистър Морети? — попита служителят, без дори да погледне към Саша.

— Не, сър — твърдо заяви Елена. — Искам той да продължи образованието си.

— В такъв случай ще трябва да запишете момчето в най-близкото местно държавно училище. — Елена кимна, макар че нямаше представа за какво става въпрос. Служителят за първи път насочи вниманието си към Саша и погледна надолу към глезените му. — Виждам, че растеш бързо — отбеляза той. Саша си спомни съвета на мистър Морети и запази мълчание. — Ще трябва да се потрудиш здраво в новото училище, ако искаш да успееш в тази страна — каза служителят и се усмихна топло на младия имигрант.

Саша отвърна на усмивката му.

— Да, сър, не, сър, разбира се, сър.

На път към Ню Йорк

Алекс се взираше в безкрайното гладко море и се питаше дали ще види отново суша, докато майка му просто продължаваше да си върши работата. Менюто през отделните дни не се различаваше особено, така че Елена бързо овладя простата рутина и започна да поема все повече и повече отговорности, а сиестите на Стрелников ставаха все по-продължителни.

Всяка вечер двамата с Алекс с нетърпение очакваха да бъдат освободени. Тогава Димитрий идваше при тях на палубата и им разказваше за Голямата ябълка и за малкия си апартамент в Брайтън Бийч в Бруклин.

Елена разказа на Димитрий за съпруга си и за брат си Коля, както и защо майор Поляков е бил причината да им се наложи да избягат. Алекс следеше внимателно Димитрий и имаше чувството, че приятелски настроеният руснак много добре знае кой е Поляков, и дори се запита дали не са изложили на опасност вуйчо му. Но темата, която продължаваше да ги занимава, беше как с майка му ще слязат от кораба, когато пристигнат в Ню Йорк. Алекс с неохота трябваше да приеме, че без помощта на Димитрий изобщо няма да успеят.