Джеффри Арчер - Ези печели

— Благодаря, мистър Халет — отвърна Елена, надигна се на пръсти и го целуна по двете бузи, от което ковчежникът изгуби дар слово.

Елена се върна в каютата си, изгаряща от нетърпение да разкаже на Саша за предложението. Когато отвори вратата, остана едновременно изненадана и доволна. Доволна, че синът й я чака, и изненадана от някакъв голям пакет на леглото.

— Какво е това? — попита тя и огледа издутия пакет, увит в кафява хартия и вързан с канап.

— Нямам представа — отвърна Саша. — Беше тук, когато се върнах от работа.

Елена развърза канапа и бавно махна опаковъчната хартия. Ахна, когато видя изсипалите се върху кревата дрехи. Сред тях имаше картичка, на която пишеше «Благодарим на двама ви и успех». Беше подписана от всички членове на екипажа, включително от капитана. Елена избухна в сълзи.

— Как ще им се отблагодарим?

— Като бъдем примерни граждани, ако си спомням точните думи на капитана — каза Саша.

— Но ние дори не сме станали граждани и ще останем така, докато имиграционните власти не се убедят, че сме истински политически бежанци и имаме истинска работа.

— Тогава да се надяваме, че ще са малко по-дружелюбни от английските пътници на борда, защото ако не са, ще научим истинското значение на думата standoffish.

— Готвачът също е англичанин, а едва ли би могъл да е по-мил — каза Елена. — Дори се извини, че не може да ми стане поръчител.

— Не би посмял да ти стане — каза Саша. — Има издадена заповед за ареста му. Всеки път, когато корабът пристава в Саутхамптън, той трябва да остава на борда. Фъргал ми каза, че се заключва в кухнята и се появява едва след като излязат от пристанището.

— Горкият човек — каза Елена.

Саша реши да не казва на майка си причината, поради която британската полиция иска да арестува Еди.

На следващата сутрин Елена и Саша отидоха при мистър Морети на пасажерската палуба, но не преди Саша да е изсмукал трапезарията, а Елена да е оставила кухнята безупречно чиста.

— Magnifico — каза Морети, когато видя Елена с новата й рокля. — Кога намерихте време за пазаруване? — попита шеговито.

— Екипажът беше много щедър — каза Елена и добави шепнешком: — Само не споменавайте нищо за джинсите на Саша. Фъргал не е висок колкото него, а той още расте.

Мистър Морети погледна с усмивка Саша, който се беше надвесил над парапета и гледаше как двама докери стягат едно от тежките въжета на кораба за кнехта.

— Да се надяваме, че имиграционните власти ще проявят същото разбиране — каза Морети, докато взимаше багажа си и тръгваше към мостчето, следван от Елена и Саша. — Но имате едно предимство. Англичаните мразят комунистите точно толкова, колкото и вие.

— Мислите ли, че ще ни пуснат в страната? — разтревожено попита Елена, когато стъпиха на сушата.

— Благодарение на ковчежника можем да сме сигурни, че всички необходими документи са попълнени правилно, така че ни остава само да стискаме палци.

— Да стискаме палци ли?

— Да се надяваме, че ще ни се усмихне късметът — обясни Морети. — Запомни, Саша, недей да говориш, освен ако не те заговорят. И ако имиграционният служител те попита нещо, отговаряй само с да, сър, не, сър, разбира се, сър.

Докато вървяха по кея, Саша непрекъснато се оглеждаше. Някои сгради изглеждаха съвсем нови, докато други изглеждаха като едва оцелели през войната. Местните жители изглеждаха спокойни и никой не вървеше с наведена глава; жените бяха облечени в пъстроцветни рокли и бъбреха с мъжете, сякаш са равни. Саша вече беше решил, че иска да живее в тази страна.

Мистър Морети се насочи към голяма тухлена сграда, над чийто вход беше изписана една-единствена дума: ВЛИЗАЩИ.

Влязоха и се озоваха пред два надписа: БРИТАНЦИ и ЧУЖДИ ПОДАНИЦИ. Когато се наредиха на дългата опашка, Елена стисна палци и неволно се запита дали няма да се озоват обратно на кораба на път за Ленинград много преди слънцето да е залязло над остатъците от Британската империя.

Саша гледаше как онези с британски паспорти минават през кратка проверка, последвана от усмивка. Дори туристите не биваха задържани за повече от няколко секунди. Двамата Карпенко тепърва щяха да разберат как британците се отнасят към онези, които изобщо нямат паспорт.

— Следващият!

Мистър Морети пристъпи напред и връчи паспорта си на имиграционния служител, който го прегледа внимателно и му го върна. След това Морети му подаде няколко листа с две снимки и се обърна към подопечните си. Служителят не се усмихна, докато бавно обръщаше всяка страница и накрая провери дали снимките отговарят на лицата, стоящи пред него. Морети беше сигурен, че всички документи са наред «като ябълков пай», както се беше изразил ковчежникът, но все пак се питаше дали това ще е достатъчно.